Станислав Лем - Условен рефлекс

Тези научни размишления на Пиркс бяха прекъснати от пристигането им до главния вход на станцията. Приеха ги радушно. Когато видя научния ръководител на станцията, професор Ганшин, Пиркс се смути: във високия си ръст той виждаше известна компенсация за своята кръглолика физиономия. Но Ганшин гледаше Пиркс отгоре надолу и не в преносен смисъл. Дословно. А неговият колега, физикът Пнин, беше още по-висок. Сигурно имаше два метра.

Там имаше още трима руснаци, а може би и повече, но не се показваха — сигурно бяха дежурни. Горе бяха астрономическата обсерватория и радиостанцията; наклонен тунел, изсечен в скалата и циментиран, водеше до отделен купол, над който се въртяха огромните решетки на радарите, а през илюминаторите се виждаше на самия връх Циолковски нещо като ослепително сребриста, симетрична паяжина — това беше главният радиотелескоп, най-големият на Луната. Дотам можеше да се отиде за половин час по въжена линия.

После стана ясно, че станцията е доста по-голяма, отколкото изглежда. В подземията имаше огромни резервоари за вода, въздух и продукти; в невидимо от котловините крило на станцията, вградено в скална пукнатина, се намираха преобразователите на лъчистата енергия на Слънцето в електричество. И имаше още нещо, съвсем изумително; огромен хидропонен солариум под кварцов купол, армиран със стомана; освен множеството цветя и големи резервоари с някакви водорасли, доставящи витамини и белтъчини, в средата растеше бананова палма. Пиркс и Лангнер изядоха по един банан, отгледан на Луната. Пнин, усмихвайки се, им обясни, че бананите не влизат в ежедневния порцион на екипа, а са предимно за гостите.

Лангнер, който донякъде се ориентираше в лунното строителство, започна да разпитва за особеностите на конструкцията на кварцовия купол, която го порази повече от бананите; това беше действително уникална постройка. Понеже навън беше безвъздушно пространство, корпусът трябваше да издържи постоянно налягане от девет тона на квадратен метър, което при размерите на солариума правеше внушителната цифра две хиляди и осемстотин тона. С такава сила затвореният тук въздух се стремеше да взриви отвътре кварцовата обвивка. Принудени да се откажат от железобетона, конструкторите бяха сложили в кварца заварени ребра, които предаваха цялата сила на налягането, почти три милиона килограма, нагоре върху диск от иридий; отвън дискът се поддържаше от мощни стоманени въжета, закотвени дълбоко в базалтовите скали. Така че това беше единствен по рода си „привързан кварцов балон с въздух“.

От солариума отидоха направо в столовата да обядват. На станцията тъкмо беше настъпило времето за обяд. За Пиркс това беше вече трети обед: вторият изяде в Луна Главна, а първият — в ракетата. Имаше чувството, че на Луната непрекъснато обядват.

Столовата, която беше и каюткомпания, се оказа неголяма; стените бяха покрити с дърво — не плоскости, а чамови летви. Дори и на смола миришеше. След ослепителните лунни пейзажи тази необикновено „земна“ обстановка беше особено приятна. Впрочем професор Ганшин им призна, че само тънкият горен слой е направен от дърво — по-малко да тъгуват по Земята.

Нито на обеда, нито после се говори за „Менделеев“, за произшествието, за нещастните канадци или за предстоящото отлитане — сякаш двамата бяха дошли на гости и щяха да стоят бог знае колко дълго.

Руснаците се държаха така, сякаш си нямаха друга работа освен беседата с тях — разпитваха какво ново има на Земята, как е на Луна Главна; в порив на откровеност Пиркс призна своята стихийна неприязън към лунните туристи и тяхното държане — по всичко личеше, че го слушаха с одобрение. Едва след известно време се забелязваше, че ту този, ту онзи от домакините излизаше някъде, за да се върне след малко. Изясни се, че ходят в обсерваторията, понеже на Слънцето се е появил много красив протуберанс — достатъчно беше да се произнесе тази дума, и за Лангнер всичко друго престана да съществува. Свойствената на учените несъзнателна самозабрава обхвана цялата маса. Донесоха фотографии, после показаха филма, заснет от коронографа. Протуберансът беше наистина изключителен, дълъг три четвърти милиона километра, и напомняше допотопно чудовище с огнедишаща паст. Разбира се, въпросът не беше в зоологическата прилика. Когато запалиха лампите, Ганшин, Пнин, третият руски астроном и Лангнер започнаха да разговарят — очите им блестяха, те бяха глухи за всичко останало; някой напомни за прекъснатия обед, — върнаха се в столовата, но и тук, отмествайки настрана чиниите, всички започнаха да изчисляват нещо върху книжните салфетки. Накрая доктор Пнин се смили над Пиркс, за когото всичко това беше китайско писмо, и го покани в своята стая — малка, но достойна за възхищение: от широкия й прозорец се откриваше гледка към източния връх на хребета Циолковски. Слънцето — ниско, зеещо като вратата на ада, хвърляше в хаоса на скалните натрупвания втори хаос — сенки, чиято чернота поглъщаше контурите, сякаш зад осветената част на камъка се отваряше дяволски кладенец, водещ до самия център на Луната. Там, в тази пустота, сякаш се разтваряха върховете, наклонените кули, иглите, обелиските, които изскачаха тук-там от мастилената тъмнина като езици на вкаменен огън; погледът се губеше сред това стълпотворение от несъвместими форми и намираше съмнително облекчение само в кръглите черни ями, подобни на празни очни кухини; това бяха очите на малките кратери, изпълнени до ръба с тъмнина.