Станислав Лем - Условен рефлекс

Руснаците се разсмяха. Показаха му превключвател на гърдите, с който се сменяше мястото на сребристия и черния цвят. Скафандърът можеше да се направи черен отпред, а сребрист отзад — и обратно. Интересен беше начинът, по който цветовете се преместваха. Между прозрачната външна обвивка на скафандъра от твърда пластмаса и фактическия му корпус имаше тясно пространство, изпълнено с два вида оцветители или по-скоро полутечни вещества. Те просто се преместваха под налягането на кислорода от дихателната апаратура.

Но вече беше време за отлитане. Преди малко, ослепен от слънцето, Пиркс не успя да разгледа шлюзовата камера. Едва сега забеляза, че беше конструирана по особен начин — цялата й външна стена можеше да се отмества. Пнин обясни, че благодарение на това може да влизат или излизат всякакъв брой хора и не се хаби излишен въздух. Пиркс усети нещо като завист — камерите в института бяха прослужили сандъци, остарели най-малко с пет години, а пет години технически прогрес — това е цяла епоха.

Слънцето като че ли не беше слязло по-ниско. Странно беше ходенето с надувни подметки — сякаш плуваш над почвата, — но докато стигнат ракетата, това усещане изчезна.

Професорът долепи шлема си до шлема на Пиркс и извика няколко прощални думи, после си подадоха ръце в тежки ръкавици и се вмъкнаха след пилотите в търбуха на ракетата, която леко се сниши под тяхната тежест.

Пилотът почака, докато изпращачите се отдалечат на безопасно разстояние, и включи двигателите. В скафандъра унилият грохот на нарастващата тяга звучеше глухо, като зад дебела стена. Привличането нарасна, но те дори не почувствуваха кога ракетата се отдели от повърхността. Само звездите в илюминаторите се разлюляха, а скалистата пустиня, която се виждаше през долните отвори, се провали и изчезна.

Сега летяха съвсем ниско и затова нищо не виждаха — само пилотът следеше бягащия под ракетата призрачен пейзаж. Ракетата висеше вертикално като хеликоптер. Нарастването на скоростта се познаваше по засиления грохот и леката вибрация на целия корпус.

— Внимание, слизаме! — прозвуча в шлемофона. Пиркс не разбра кой говори по бордовото радио — пилотът или Пнин. Креслата се разтегнаха. Въздъхна дълбоко, стана лек, толкова лек, че току-виж, полетял към тавана; инстинктивно стисна облегалката. Пилотът рязко натисна спирачките, дюзите забумтяха, засвистяха, воят на пламъците, които се виеха покрай стените в обратна посока, стана непоносим, привличането се засили, после намаля — и Пиркс усети слаб двоен удар — кацнаха. В следващия миг стана нещо неочаквано. Ракетата, която беше започнала своите люлеещи движения нагоре-надолу, сякаш подражавайки на кацането на дългоногите насекоми, изведнъж се наклони и започна да се свлича настрана под нарастващия грохот на камъните.

— Катастрофа — изтръпна Пиркс. Не се изплаши, но инстинктивно напрегна мускули. Спътниците му лежаха неподвижно. Двигателите мълчаха. Отлично разбираше пилота: ракетата се свличаше заедно с каменния сипей, като се спъваше и залиташе, и тягата на двигателите, преди да ги издигне — при рязко свиване на някой „крак“, — можеше да ги катурне и хвърли върху скалите.

Трясъкът и воят на каменните блокове, които се търкаляха под стоманените лапи на ракетата, отслабнаха и накрая съвсем утихнаха. Още няколко струи чакъл звъннаха в стоманата, още някакъв отломък потъна под тежестта на шарнирния „крак“ и кабината постепенно затихна, наклонена на десетина градуса.

Пилотът се измъкна от своя кладенец малко сконфузено и започна да обяснява, че структурата на терена се е променила: изглежда, по северния склон е паднала нова лавина. Той кацнал на сипея под стената, за да им бъде по-близо.

Пнин отговори, че това не е най-добрият начин за съкращаване на пътя — сипеят не е космодром и без нужда не трябва да се рискува. С това краткият диалог завърши, пилотът ги пусна в шлюзовата камера и по стълбата се спуснаха върху камъните.

Пилотът остана в ракетата да чака връщането на Пнин, а те тръгнаха след високия руснак.

Пиркс смяташе, че познава Луната. Оказа се, че се е лъгал. Районът на станцията Циолковски беше улица за разходки в сравнение с мястото, където попаднаха. Ракетата, наклонена на максимално разкрачените си „крака“, потънали в каменната лавина, стоеше само на триста метра от границата на сянката, която хвърляше главният масив на хребета Менделеев. Пламтящата в черното небе дупка на слънцето почти докосваше зъбците на хребета, които на това място сякаш се разтопяваха — но това беше илюзия. Не бяха илюзия обаче отвесните скали, стърчащи от тъмнината на един или два километра разстояние; по жлебовете към нарязаната от дълбоки клисури равнина, която беше дъно на кратер, се стичаха ужасяващо белите конуси на сипеите; местата на скорошните срутвания се познаваха по размитите очертания на камъните, покрити с прах, която се утаяваше по цели часове. Напуканата лава по дъното на кратера също беше покрита със слой светъл прах; цялата Луна беше напудрена от микроскопичните частици на метеоритите — този мъртъв дъжд, който вече милиони години падаше върху нея от звездите. От двете страни на пътеката — тя беше всъщност струпване на скали и камъни, толкова диво, колкото и всичко наоколо — наричаше се така само защото беше обозначена със зациментирани алуминиеви мачти, всяка от които завършваше накрая с нещо като рубинова топка; от двете страни на този път, който водеше нагоре по сипея, стояха наполовина осветени, наполовина черни като галактическа нощ стени: с тях не можеха да се сравняват даже грамадите на Алпите или Хималаите.