Станислав Лем - Соларис

— Да.

— Но това също е… експеримент. Помисли ли върху това?

— Как разбираш това? Дали тя… ще може! … Ако е заедно с мене, не виждам…

Говорех все по бавно, накрая спрях! Снаут въздъхна леко.

— Всички ние тук, Келвин, водим политика на криене глава в пясъка като камилската птица, но поне съзнаваме това и не приемаме поза на благородство.

— Аз не позирам.

— Добре. Не исках да те обидя. Вземам назад думите си за благородството, но тия за политиката на криене глава в пясъка си остават в сила. Ти я водиш в особено опасна форма. Ти лъжеш и себе си, и нея, и пак себе си. Знаеш ли условията за стабилизиране на системата, построена от неутринна материя?

— Не. И ти не ги знаеш. Никой не знае това.

— Разбира се. Но ние знаем едно, че такава система е неустойчива и може да съществува само благодарение на непрекъснат приток на енергия. Зная това от Сарториус. Тази енергия създава развихрено силово поле, което е стабилизаторът. Въпросът е: външно ли е това поле по отношение на „госта“? Или източникът на това поле се намира в тялото му? Разбираш ли разликата?

— Да — казах бавно. — Ако е външно, тогава тя, то… такъв…

— Тогава, като се отдалечи от Соларис, системата ще се разпадне — довърши той вместо мене. — Това не можем да предвидим, но ти вече направи опит. Тая ракета, която ти изстреля… е още в орбита. Дори веднъж, като имах малко свободно време, изчислих елементите на движението й. Можеш да полетиш по орбита, да се приближиш до нея и да установиш какво е станало с… пасажерката.

— Ти си полудял! — извиках аз.

— Тъй ли мислиш? Ами… ако речем да свалим тук, долу, тая ракета? Това можем да направим. Само ще се свържем с нея по радиото, ще я снемем от орбитата й…

— Престани!

— И това ли не? Тогава има един начин, много прост. Дори няма нужда да кацва на Станцията. Напротив, нека продължава да се върти. Ще се свържем с нея само по радиото; ако е жива, ще се обади и…

— Но, но там отдавна се е свършил кислородът! — сподавено измънках аз.

— Може би минава без кислород. Е, да опитаме ли?

— Снаут… Снаут…

— Келвин… Келвин… — ядосано се опита да ми подражава той. — Помисли, що за човек си ти? Кого искаш да правиш щастлив? Кого да спасиш? Себе си? Нея! Коя нея? Тая или оная? За двете вече няма да ти стигне смелост! Сам виждаш докъде води това! Казвам ти за последен път: това, това тук е положение извън морала.

Изведнъж аз пак долових познатия вече звук, сякаш някой дращеше с нокти по стената. Не зная защо ме обхвана някакво пасивно спокойствие. Струваше ми се, че гледам цялото това положение, нас двамата, всичко от огромно разстояние с обърнат далекоглед и го виждам дребно, малко смешно и маловажно.

— Е, добре — казах. — И какво според тебе трябва да направя? Да я премахна? А утре ще се яви друга, същата като нея, нали? И още веднъж? И така всеки ден? Колко време ще продължи това? И защо? Каква полза ще имаме аз, ти, Сарториус, Станцията?

— Не, най-напред ти ми отговори. Ще излетиш с нея и, да кажем, ще станеш свидетел на евентуалната промяна. За няколко минути ще видиш пред себе си…

— Какво ще видя? — прекъснах го раздразнено. — Чудовище? Демон? Какво?

— Не. Обикновена, най-обикновена агония. Ти наистина ли повярва в тяхното безсмъртие? Аз те уверявам, че умират… Какво ще направиш тогава? Ще се върнеш за… резервната?

— Престани! — изкрещях и стиснах юмруци. Той ме гледаше със снизходителна насмешка в присвитите си очи.

— Ах, значи, аз трябва да престана? Слушай, на твое място бих прекратил тоя разговор. По-добре е да вършиш нещо друго, например за отмъщение бий океана с пръчка. Какво искаш? Значи, ако… — той направи с ръка шеговит знак за сбогуване и същевременно вдигна очи към тавана, сякаш следеше някакъв отдалечаващ се предмет — ще бъдеш подлец? А така не си ли? Да се усмихваш, когато имаш желание да завиеш, да изразяваш с лицето си радост и спокойствие, когато ти се иска да си хапеш пръстите, тогава не си ли подлец? Ами ако не може да не останеш тук? Тогава какво? Ще се нахвърлиш върху Снаут, който е виновен за всичко, нали? О, тогава ти си идиот, скъпи мой…

— Говориш за себе си — казах аз, като наведох глава. — Аз… я обичам.

— Кого? Своя спомен.

— Не. Нея. Казах ти какво искаше да направи. Така не би постъпил ни един… истински човек.

— Сам признаваш, като казваш…

— Не се хващай за думите.

— Добре. Значи, тя те обича. А и ти искаш да я обичаш. Това не е едно и също.

— Грешиш.

— Келвин, неприятно ми е, но ти сам започна да ме занимаваш с твоите интимни работи. Не обичаш. Обичаш. Тя е готова да си даде живота. Ти също. Много трогателно, много хубаво, възвишено, всичко, каквото желаеш. Но за всичко това тук няма място. Няма. Разбираш ли? Не, ти не искаш да разбереш това. Ти си заплетен от сили, които не владеем, в един кръговратен процес, в който тя е само частица. Фаза. Повтарящ се ритъм. Ако тя беше… ако те преследваше някаква грозотия, готова да върши за тебе всичко, ти не би се поколебал нито секунда да я отстраниш. Вярно ли е?