Станислав Лем - Соларис

Но той се вмъкна в мене неизвестно по какъв начин, за да обходи цялата ми памет и да намери най-болезнената й частичка. Как да се съмнявам в това? И то без никаква помощ, без каквото и да било „лъчево предаване“ се вмъкна през херметически затворената двойна броня, през тежката черупка на Станцията, намери във вътрешността й моето тяло и си отиде с плячка…

— Крис… — тихо се обади Харей.

Стоях до прозореца, вперил невиждащи очи в настъпващата нощ. Слаба на тая географска ширина нежна белота закриваше звездите. Това монолитно, макар и тънко облачно образуване беше толкова високо, че от глъбините под хоризонта слънцето го озаряваше с най-слабото си розово-сребристо сияние.

Ако тя изчезне след това, ще означава, че аз съм искал да стане така. Че съм я убил. Да не отида ли там? Не могат да ме заставят насила. Но какво ще им кажа? Това — не. Не мога. Да, трябва да се преструвам, да лъжа, непрекъснато и винаги. И ще направя това, защото в мене може би има надежди жестоки, великолепни, убийствени, мисли, намерения, за съществуването на които и не подозирам. Човекът е тръгнал към други светове, към други цивилизации, без да е опознал докрай собствените си тайни, слепи улици, кладенци, барикадирани тъмни врати. Да им я дам… От срам? Да им я дам само затова, че ми липсва смелост?

— Крис… — още по-тихо от преди прошепна Харей. По-скоро почувствувах, отколкото чух как тя безшумно се приближи до мене и се престорих, че не съм я видял. В тоя момент исках да бъда сам. Трябваше да бъда сам. Не бях стигнал още доникъде, до никакво решение. Загледан в стъмняващото се небе, в звездите, които бяха само призрачна сянка на земните звезди, аз стоях неподвижен, а в пустотата, която замени бясната гонитба на мислите ми преди малко, растеше без думи мъртва, безразлична сигурност, че там, докъдето не можах да стигна, вече съм направил избора си и като се преструвах, че нищо не се е случило, нямах вече сили дори да се презирам.

— Крис, поради експеримента ли?

Свих се от нейния глас. Вече няколко часа лежах, без да мога да заспя, загледан в тъмнината, самотен, защото не чувах дори нейния дъх и в сложния лабиринт на нощните мисли, призрачни, полубезсмислени и придобили поради това нови измерения и значение, бях забравил за нея.

— Какво… Откъде знаеш, че не спя?… — попитах. В гласа ми личеше страх.

— По дишането ти… — каза тя тихо, сякаш ми се извиняваше. — Не исках да ти преча… Ако не можеш, не говори…

— Не, защо? Да, това е поради експеримента. Позна.

— Какво очакват те от него?

— И те не знаят. Очакват нещо. Каквото и да било. Тази операция трябва да се нарече не „Мисъл“, а „Отчаяние“. Сега само трябва да се намери един човек, който да бъде достатъчно смел и да поеме отговорността за решението, но този вид смелост повечето считат за обикновен страх, защото това е отстъпление, разбираш ли, примирение, бягство, недостойно за човека. Като че ли е достойно човек да затъва, да се дави и да тъне з нещо, което не разбира и никога няма да разбере.

Тук аз замълчах, но преди да се успокои ускореното ми дишане, нова вълна от гняв се изля от устата ми.

— Разбира се, никога не липсваха практични хора. Те говореха, че дори да не се установи връзка, като изучаваме тази плазма — всичките тези безумно живи градове, които изскачат от нея за едно денонощие, за да изчезнат отново, — ще познаем тайната на материята, сякаш не знаят, че това е измама, че то е все едно посещаване на библиотека, където книгите са написани на неизвестен език и можеш само да разглеждаш цветните им гърбове!

— Няма ли други такива планети?

— Не се знае. Може да има. Сега знаем само тая. Във всеки случай тя е нещо извънредно рядко, не както Земята. Ние, ние сме обикновени, ние сме трева на вселената и се гордеем с тази наша обикновеност, че е така всеобща. И мислехме, че всичко може да се вмести в нея. Това беше схема, от която се тръгна смело и радостно напред към други светове! Да, но какво представляват тия други светове? Ще ги завладеем ли, или ще бъдем завладени — нищо друго нямаше в тия нещастни мозъци, ах, не си струва да говорим. Не си струва.

Станах, пипнешком намерих в аптечката плоската кутийка с таблетките за сън.

— Ще спя, мила — казах, като се обърнах към мрака, в който вентилаторът високо шумеше. — Трябва да спя. В противен случай сам не зная…

Сутринта, когато се събудих бодър и отпочинал, експериментът ми се стори нещо съвсем незначително, не разбирах защо съм му придавал толкова голямо значение. Също и това, че Харей трябваше да дойде с мене в лабораторията, не ме обезпокои. Всичките й усилия ставаха напразни, след като отсъствувах няколко минути от стаята, затова се отказах от по-нататъшни опити, за които тя настояваше (готова беше дори да я заключа някъде), и я посъветвах да си вземе някаква книга за четене.