Станислав Лем - Соларис

Повече от самата процедура ме интересуваше какво ще видя в лабораторията. В тая голяма светлосива зала нямаше нищо особено, като изключим доста значителните празнини по полиците и шкафовете със стъклария за анализи. (Освен това някои от шкафовете нямаха стъкла, а плоскостта на едната врата беше пропукана звездообразно, сякаш тук наскоро се бе водила борба и нейните следи са били набързо, макар и старателно премахнати.) Снаут, който се въртеше около апаратурата, се държа много прилично, прие появяването на Харей като нещо съвсем обикновено и леко й се поклони отдалеч. Когато той мокреше слепите ми очи и челото с физиологичен разтвор, появи се Сарториус. Той влезе през една малка врата,, която водеше в тъмната стаичка. Беше с бяла престилка, с наметната върху нея черна противолъчева мушама, която достигаше до глезените му. Деловит, енергичен, той се здрависа с мене така, като че ли бяхме едни от стотиците сътрудници на големия институт на земята и сме се разделили предния ден. Едва сега забелязах, че мъртвият израз на лицето му се дължи на контактните стъкла, които носеше под клепачите си вместо очила.

Той гледаше със скръстени на гърдите си ръце как Снаут увива долепените до главата ми електроди с бандаж, който придоби формата на бял калпак. Няколко пъти обгърна с поглед цялата зала, сякаш изобщо не забелязваше Харей, която, свита и тъжна, седеше на малката табуретка до стената и се преструваше, че чете. Снаут се отдалечи от моето кресло и аз извърнах стегнатата си в метал и проводници глава, за да видя как ще включи апаратурата, но Сарториус вдигна неочаквано ръка и заговори тържествено:

— Доктор Келвин! Моля за миг внимание и концентрация! Нямам намерение нищо да ви налагам, защото това не би ни довело до целта, но ви моля да престанете да мислите за себе си, за мене, за колегата Снаут и за което и да било друго лице, за да изключите всички случайности и се съсредоточите в работата, поради която се намираме тук. Земята и Соларис, поколенията изследователи, които съставляват едно цяло, въпреки че отделните хора имат своето начало и край, нашата упоритост в стремежа ни да установим интелектуална връзка, дължината на историческия път, преминат от човечеството, увереността в това, че той ще бъде продължен в бъдеще, готовността за всякакви жертви и трудности, за подчиняване на всичките ни лични чувства на тая наша мисия — ето редица теми, които трябва да запълнят изцяло вашето съзнание. Наистина течението на мислите не зависи изцяло от вашата воля, но фактът, че вие се намирате тук, осигурява автентичността на изтъкнатата от мене последователност. Ако не бъдете сигурен, че сте се справили със задачата, моля да съобщите това, а колегата Снаут ще повтори записа. Ние имаме време.

Последните думи той изрече с бледа, суха усмивка, която не отне от очите му израза на проникновено въодушевление. Повдигаше ми се от потока на тия толкова сериозно произнасяни фрази, но за щастие Снаут наруши продължителната пауза.

— Може ли, Крис? — попита той, опрял лакът върху високия пулт на електроенцефалографа в небрежна и едновременно фамилиарна поза, сякаш се опираше на някакъв стол. Бях му благодарен, че ме нарече по име.

— Може — казах аз и затворих очи. Вълнението, което опустоши мозъка ми, внезапно изчезна, когато той свърши с прикрепването на електродите и сложи пръст на бутона; през клепачите си видях розовия блясък на контролните лампички върху черната плоча на апарата. Едновременно изчезваше влажната и неприятна студенина на металните електроди, които като студени монети опасваха главата ми. Бях като сива, неосветена арена. На тая пустота асистираше от всички страни тълпа невидими зрители, амфитеатрално разположени около мълчанието, в което се развяваше иронично презрение към Сарториус и Мисията. Напрежението на вътрешните наблюдатели, жадни да изиграят импровизираната си роля, отслабваше. „Харей?“ — помислих тая дума за опит, с неприятно безпокойство, готов веднага да я оттегля. Но моята бдителна, сляпа аудитория не протестираше. Известно време цял бях олицетворение на самата чувствителност, на искрено съжаление, готов на мъчителни и дълги жертви. Харей ме изпълваше без черти, без форми, без лице, но изведнъж през безличното понятие за нея, от което лъхаше отчаяна нежност, с цялото величие на професорския си лик в сивата тъмнина ми се яви Гисе, бащата на соларистиката и соларистите. Но аз не мислех за гейзера от мръсна плазма, нито за зловонната бездна, която беше погълнала неговите златни очила и старателно изчетканите му бели мустаци; аз виждах само гравюрата върху главната страница на монографията, гъсто защрихования фон, с който художникът беше окръжил главата му така, че тя, без да подозира, сякаш беше увенчана с ореол. Лицето му приличаше толкова много на лицето на моя баща — не по черти, а по добросъвестната старомодна разсъдливост, — че в края на краищата не знаех кой от тях двамата ме гледа. Те и двамата нямаха гробове, нещо толкова обикновено и често, че не буди никакви особени вълнения.