Станислав Лем - Соларис

Образът вече изчезваше и аз за момент, не зная колко дълъг, забравих всичко — Станцията, експеримента, Харей, черния океан, всичко. Бях преизпълнен изцяло с моментна като светкавица увереност, че тия двама, които вече не съществуваха, безкрайно малки, превърнати в засъхнала кал, са се справили с всичко, което се е изпречило на пътя им, а спокойствието, което се роди от това откритие, унищожи безформената тълпа, която обкръжаваше сивата арена в нямо очакване на моето поражение. Едновременно с двойното щракване при изключването на апарата изкуствената светлина се вряза в очите ми. Присвих клепачи. Сарториус ме гледаше изпитателно, все в същата поза. Снаут, обърнат с гръб към него, се въртеше край апарата и сякаш нарочно шляпаше със сандалите, които се изхлузваха от краката му.

— Доктор Келвин, смятате ли, че експериментът е сполучлив? — прозвуча отблъскващият носов глас на Сарториус.

— Да — казах аз.

— Сигурен ли сте в това? — с оттенък на учудване и дори на подозрителност попита Сарториус.

— Да.

Увереността и резкият тон на отговора ми смутиха за малко студената му важност.

— Тогава… добре — измънка той и се огледа, като че ли не знаеше какво да прави.

Снаут се приближи до мене и започна да развива бандажите от главата ми.

Станах и се разходих по залата, а в това време Сарториус, който беше изчезнал в тъмната стаичка, се върна с вече проявения и изсушен филм. Върху петнадесетметровата лента се бяха проточили трепкащи линии със светли зъбци, подобно на плесен или паяжина, развлечена върху черната, хлъзгава целулоидна ивица.

Нямах повече работа тук, но не излязох. Другите двама сложиха записа в оксидираната касетка на модулатора. Сарториус, недоверчиво намръщен, още веднъж разгледа края му, сякаш се опитваше да разшифрова скрития смисъл на тия трепкащи линии.

Останалата част на експеримента беше вече невидима. Виждах само как манипулират с копчетата и ръчките на командното табло и пускат апаратурата в действие. Токът се събуди със слабо басово мъркане в намотките на бобините под бронирания под, а после само светлинките в стъклените тръбички на показателите се задвижиха надолу и показваха, че грамадното дуло на рентгеновото оръдие се спуска във вертикалната шахта, за да застане в отвореното й гърло. Тогава светлинките замръзнаха на най-долните деления на скалата и Снаут започна да увеличава напрежението, докато белите просвети, които заместваха стрелките, не направиха колебливо половин оборот надясно. Бръмченето на тока стана едва доловимо, не се случваше нищо, ролките с лентата се въртяха под капака така, че дори това не можеше да се види. Тихо като часовников механизъм потракваше автоматичният брояч на метража.

Харей гледаше иззад книгата ту към мене, ту към тях. Приближих се до нея. Тя ме погледна въпросително. Експериментът вече се свършваше. Сарториус бавно се приближи до голямата конусовидна глава на апарата.

— Тръгваме ли? — попита само с устни Харей.

Кимнах с глава. Тя стана. Без да се сбогувам с никого — това би изглеждало твърде безсмислено, — минах край Сарториус.

Необикновено хубав залез изпълваше високите прозорци на горния коридор. Това не беше обикновената мрачна, размазана червенина, а всички оттенъци на светлисто примъглената, сякаш посипана с най-ситно сребро розовина. Тежкият, неподвижно настръхнал черник на безкрайната океанска равнина, сякаш в отговор на това топло сияние, искреше с мек жълтовиолетов отблясък. И само в самия зенит небето все още упорито оставаше жълтокафяво.

На средата на долния коридор внезапно спрях. Просто не можех да допусна, че отново като в затворническа килия ще се затворим в кабината, която гледаше към океана.

— Харей — казах аз, — знаеш ли… бих надникнал в библиотеката… Имаш ли нещо против?…

— О, с удоволствие ще потърся нещо за четене — отговори тя с малко изкуствено оживление.

Чувствувах, че от вчера в отношенията ни се беше появила някаква пукнатина и че трябва да й оказвам поне малко сърдечност, но бях обхванат от пълна апатия. Не зная какво трябваше да се случи, за да се отърся от тази апатия.

Върнахме се по коридора, после по наклона стигнахме до едно малко преддверие, тук имаше три врати, между тях цветя като в някакви витрини с кристални стъкла.

Средната врата, която водеше за библиотеката, беше облицована от двете страни с изкуствена кожа, до която аз винаги се стараех да не се докосвам. Вътре в голямата кръгла зала с бледосребърен потон, украсен със стилизирани слънца, беше малко по-прохладно.