Станислав Лем - Соларис

— Слушай — каза тя, — има още нещо. Аз… приличам ли много… на нея?

— Много приличаше — казах, — но сега вече не зная.

— Как така?

Тя стана от пода и ме загледа с големите си очи.

— Ти вече я засенчи.

— И си сигурен, че обичаш не нея, а мене? Мене?

— Да. Тебе. Не зная. Боя се, че ако наистина ти беше тя, нямаше да мога да те обичам.

— Защо?

— Защото направих нещо ужасно.

— На нея ли?

— Да. Когато бяхме…

— Мълчи!

— Защо?

— Защото искам да знаеш, че аз не съм тя.

На другия ден, когато се върнахме от обяд, на масата под прозореца намерих бележка от Снаут. Той ми пишеше, че Сарториус засега е спрял да работи върху анихилизатора и ще се опита за последен път да въздействува на океана със сноп твърди лъчи.

— Мила — казах на Харей, — трябва да отида при Снаут.

Червеният изгрев гореше в океана и делеше стаята на две части. Ние бяхме в светлосинята сянка, вън от нея всичко сякаш беше направено от мед, можеше да се помисли, че ако някоя книга падне от полицата, ще издрънчи.

— Става дума за оня експеримент. Само че не зная как да стане това. Бих искал, разбираш ли… — Не довърших.

— Не ми обяснявай, Крис. Така ми се иска… Дали то няма да трае дълго?

— Е, малко ще продължи — казах аз. — Слушай, ами ако дойдеш с мене и ме почакаш в коридора?

— Добре. Но ако не издържа?

— Всъщност какво чувствуваш тогава? — попитах аз и прибавих бързо: — Не те питам от любопитство, нали разбираш, но може би ако се ориентираш, ще можеш сама да се справиш с него!

— Това е страх — каза тя и малко пребледня. — Не мога дори да ти кажа от какво точно се страхувам, защото всъщност не се страхувам, а само… само се губя някак. В последната минута усещам и някакъв… някакъв срам, не мога да ти кажа… А после вече нищо няма.

Затова си и мислех, че това е някаква болест — довърши тя тихо и потрепна.

— Може така да е само тук, в тая проклета Станция — казах. — Що се отнася до мене, ще правя всичко, за да я напуснем колкото може по-скоро.

— Мислиш ли, че това е възможно? — попита тя и отвори широко очи.

— Защо пък не? Най-сетне да не съм вързан за нея… впрочем това ще зависи от разговора ми със Снаут. Как ти се струва, можеш ли да останеш дълго сама?

— Зависи… — каза тя бавно и обори глава. — Ако чувам гласа ти, навярно ще мога да издържа.

— Бих предпочел да не слушаш какво говорим. Не защото искам да скрия нещо от тебе, но не зная, не мога да зная какво ще каже Снаут.

— Не се доизказвай. Разбирам. Добре. Ще застана така, че да чувам само звука на твоя глас. Това ми стига.

— Тогава ще му позвъня от лабораторията. Ще оставя вратата открехната.

Тя кимна утвърдително. През стената от червени лъчи излязох на коридора, който от резкия контраст изглеждаше почти черен, въпреки изкуственото осветление. Вратата на малката лаборатория беше отворена. Лъскавите парчета от термоса на Дюар, които бяха пръснати по пода под редицата големи резервоари с течен кислород, бяха последната следа от събитията през нощта. Когато вдигнах слушалката и набрах номера на радиостанцията, малкият екран светна. Синкавата светлина, която сякаш покриваше отвътре матовото стъкло, изчезна и Снаут, наведен настрани през облегалото на високото кресло, ме погледна право в очите.

— Здравей — каза той.

— Прочетох бележката ти. Искам да поговоря с тебе. Мога ли да дойда?

— Можеш. Веднага ли?

— Да.

— Заповядай. С компания ли?

— Не.

Бронзовото му слабо лице, прорязано от дълбоки бръчки по челото, наведено косо в изпъкналото стъкло, наподобяващо някаква чудновата риба в аквариум, която гледа през стъклото, придоби многозначителен израз.

— О! — каза той. — Значи, чакам.

— Можем да вървим, мила — започнах аз с не много естествено оживление, като влизах в кабината през червените снопове светлина, зад които видях само трепкащия силует на Харей.

Гласът ми секна. Тя седеше спотаена във фотьойла, преплела ръце под ръчките му. Дали късно беше чула стъпките ми, или не можеше бързо да отслаби тази страшна хватка и да застане в нормално положение? Достатъчно ми бе, че я видях за миг, като се бори с онази непонятна си ла, която се криеше в самата нея, и сърцето ми се изпълни със сляп, с безумен гняв, смесен със състрадание. Тръгнахме мълчаливо по коридора, като оставяхме зад себе си отделните му поделения, покрити с разноцветен емайл, което според замисъла на архитектите трябваше да разнообрази пребиваването в тази бронирана черупка. Още отдалече забелязах полуотворената врата на радиостанцията. През пролуката в коридора се беше проточила дълга червена ивица светлина — и тук се беше показало слънцето. Погледнах Харей, която дори не се опитваше да се усмихне, бях забелязал как през целия път, съсредоточена, се готви за борба със себе си. Наближаващото усилие отсега още бе променило лицето й, което побледня и сякаш се смали. На петнадесетина крачки от вратата тя се спря, обърнах се към нея, но с върха на пръстите си тя ме побутна да вървя и изведнъж плановете ми, Снаут, експериментът, цялата Станция — всичко ми се стори нищо в сравнение с мъката, с която тя бе дошла да се пребори тук.