Станислав Лем - Соларис

— Какво приказваш?

— Да. За изучаване на твоите реакции или нещо от тоя род. Всеки от вас има такъв, такава… като мене. То е въз основа на спомени или фантазии, които са били потискани. Нещо такова. Впрочем ти знаеш всичко това по-добре от мене. Той говореше такива страшни, неправдоподобни неща, че ако не се съвпадаше всичко, сигурно нямаше да му повярвам.

— Какво се е съвпадало?

— Че не ми е необходимо да спя и че трябва непрекъснато да бъда при тебе. Вчера сутринта още си мислех, че ти ме мразиш и по тая причина бях нещастна. Боже, колко съм била глупава! Но кажи, сам кажи, бих ли могла да си представя? Ами че той съвсем не е мразил тая своя… но как говореше за нея! Едва тогава разбрах, че каквото и да правя, то е все едно, защото и да искам, и да не искам, за тебе това трябва да е цяло изтезание. Всъщност още по-лошо, защото оръдието за изтезание е мъртво и невинно като камък, който може да падне и убие. Но че един инструмент би могъл да ти мисли доброто и да те люби — това не можех да си представя. Бих искала поне да ти кажа какво ставаше в мене, когато разбрах, когато слушах тая лента. Може би от това ще имаш поне някаква полза. Дори се опитах да напиша това…

— Затова ли запали лампата? — попитах аз, като с мъка издадох звук от внезапно стиснатото си гърло.

— Да. Но нищо не излезе. Защото аз, знаеш, търсех в себе си… тях — онова друго нещо, бях съвсем обезумяла, казвам ти! По едно време ми се струваше, че под кожата си нямам тяло, че в мене има нещо съвсем друго, че съм само, само повърхност. За да те измамя. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Ако човек лежи буден по цели часове през нощта, мислено, знаеш, може да отиде много далече и в много удивителни страни…

— Зная.

— Но аз чувствувах сърцето си, а освен това помнех, че ти изследва кръвта ми. Каква е моята кръв? Кажи ми, кажи ми истината! Сега ти можеш!

— Същата като моята!

— Наистина ли?

— Кълна ти се.

— Какво значи това? Знаеш ли, след като си мислех, че това може да е скрито някъде в мене, че то е… ами че то може да бъде много малко. Но не знаех къде. Сега мисля, че всъщност всичко беше някакви увъртания от моя страна, тъй като много се страхувах от това, което исках да направя, и търсех някакъв друг изход. Но, Крис, ако аз имам същата кръв… ако е така… както казваш, то… Не, това е невъзможно. Ами че тогава аз щях да бъда вече мъртва, нали? Значи, че все пак има нещо, но къде е то? Може би в главата? Но нали аз разсъждавам съвсем обикновено… и нищо не зная… ако мисля с него, би трябвало отведнъж да зная всичко и да не те обичам, само да се преструвам и да зная, че се преструвам… Крис, моля те, кажи ми всичко, което знаеш, може би ще успея да направя нещо…

— Какво ще успееш да направиш?

Мълчание.

— Искаш да умреш?

— Навярно, да.

Отново зацари тишина. Стоях над нея, както се бе свила, и гледах празната зала, белите емайлирани предмети, блестящите разпръснати инструменти, сякаш търсех нещо много необходимо, а не можех да го намеря.

— Харей, може ли и аз да кажа нещо?

Тя чакаше.

— Вярно е, че не си съвсем същата като мене. Но това никак не значи, че си нещо по-лошо. Напротив. Впрочем ти можеш да мислиш за това каквото си щеш, но само благодарение на него… не умря.

Някаква детинска, тъжна усмивка обхвана лицето й.

— Това значи ли, че съм безсмъртна?…

— Не зная. Но във всеки случай си много по-малко смъртна от мене.

— Това е страшно — прошепна тя.

— Може би не толкова, колкото ти се струва.

— Но не ми завиждаш…

— Харей, това е по-скоро въпрос на твоето… предназначение, така бих го нарекъл. Знаеш ли, тук, в Станцията, твоето предназначение всъщност е така неясно, както и моето, и на всекиго от нас. Ония ще продължават експеримента на Гибарян и може да се случи всичко…

— Или нищо.

— Или нищо, и ще ти кажа, че бих предпочел нищо да не се случи, не от страх (при все че и той навярно играе някаква роля, не зная), а защото няма да даде резултат. Само в това съм напълно сигурен.

— Няма да даде резултат, но защо? Имаш пред вид този… океан ли?

Тя потрепна.

— Да. Връзката с него. Мисля, че това е всъщност необикновено просто нещо. Връзка означава обмяна на някакви сведения, понятия или поне резултати до какви състояния, но ако няма нищо за обменяне? Ако слонът не е много голяма бактерия, и океанът не може да бъде много голям мозък. Естествено и двете страни могат да вършат известни действия. В резултат на едно от тях ти дойде при мене и аз се мъча да ти обясня, че си ми по-скъпа от тия дванадесет години, които посветих на Соларис, че искам да бъда с тебе и занапред. Може би твоето появяване е трябвало да бъде изтезание за мене, може би — услуга, а може и само микроскопично изследване. Може да е израз на приятелско чувство, на коварен удар или на подигравка. Може да е всичко заедно или — което ми се вижда най-близо до истината — нещо съвършено друго, но в края на краищата какво ни интересуват и мене, и тебе намеренията на нашите родители, колкото и различни да са били тия намерения? Ти можеш да възразиш, че от тия намерения зависи нашето бъдеще и с това аз ще се съглася. Не мога да предвидя какво ще стане по-нататък. Както и ти. Дори не мога да те уверя, че винаги ще те обичам. Щом се случиха вече толкова неща, всичко може да се случи. Може утре да се превърна в зелена медуза? Това не зависи от нас. Но в това, което зависи от нас, ще бъдем заедно. Нима това е малко?