Станислав Лем - Непобедимият

Преди още насочените надолу струи горещи газове да вдигнат вълна от пясък, наблюдателите алармираха навигационната кабина със съобщението, че в северната част на кратера се забелязва нещо подозрително. Тежката летателна машина спря, като леко вибрираше, сякаш беше опряна на някаква невидима опъната пружина, и от петстотин метра височина бе извършено щателно наблюдение на посоченото място.

На екрана на увеличителния уред върху пепелявочервеникав фон се виждаха мънички правоъгълници, разположени с геометрична точност около един по-голям, стоманеносив на цвят правоъгълник. Заедно с Гаарб и Балмин, които стояха до него пред командния пулт, Рохан разпозна колите на експедицията на Реняр.

Без да се бавят повече, те кацнаха наблизо, като спазваха всички правила за безопасност. Телескопичните „крака“ на коптера не бяха престанали още да пружинират в равномерни прикляквания, когато беше спуснат мостът и бяха изпратени две разузнавателни машини, прикривани от подвижно силово поле. Кратерът отвътре приличаше на плоска чиния с нащърбени краища. Централният конус на вулкана беше покрит с тъмнокафява кора от лава.

На подвижните разузнавачи им бяха нужни само няколко минути, за да изминат един километър и половина — разстоянието беше горе-долу толкова. Радиовръзката беше великолепна. Рохан разговаряше с Гаарб, който се намираше в челния транспортьор.

— Изкачването свършва — ей сега ще ги видим — повтори няколко пъти Гаарб. След малко той извика:

— Ето ги! Виждам ги!

И после вече по-спокойно:

— Струва ми се, че всичко е в ред. Един, два, три, четири — всички машини са на местата си, но защо са оставени на слънце?

— А хората? Виждат ли се? — питаше Рохан.

— Да. Нещо там се движи… двама души… ето, още един… и някой лежи на сянка… виждам ги, Рохан!

Неговият глас се отдалечи. Рохан чуваше как той казва нещо на водача на транспортьора. Чу се тъп шум, което значеше, че е изстреляна димна ракета. Гласът на Гаарб повтори:

— Поздравяваме ги… димът се носи в тяхна посока… ей сега ще се разнесе… Ярг… какво има? Какво! Как така… ей! Вие там!

Неговият вик изпълни цялата кабина и секна. Рохан долавяше заглъхващия шум на моторите, които накрая утихнаха, чуваха се само забързани стъпки, някакви неясни, приглушени от голямото разстояние повиквания, един-два крясъка и после настъпи тишина.

— Ало! Гаарб! Гаарб! — повтаряше той с изтръпнали устни.

Чуха се стъпки, които се приближаваха по пясъка, високоговорителят запращя.

— Рохан! — разнесе се промененият, задъхан глас на Гаарб. — Рохан! Те са като Кертелен! Не са на себе си, не ни познават, нищо не говорят… Рохан, чувате ли ме?

— Чувам… всички ли?

— Всичките май… не знам още, Ярг и Тернер обикалят всичките…

— Как така, а полето?…

— Полето е изключено. Няма го. Не зная. Изглежда, са го изключили.

— Някакви следи от борба?

— Не, нищо. Машините си стоят — всичките са здрави, неповредени — а те лежат, седят, можеш да ги разтърсиш — какво? Какво има там?

Рохан долови неясен звук, прекъсван от проточено скимтене. Стисна зъби, но не можа да овладее блудкавото усещане за повдигане, което свиваше вътрешностите му.

— О, небеса, това е Гралоу! — се чу викът на Гаарб. — Гралоу! Ей, Гралоу! Не ме ли познаваш?!

Дишането му, засилено от уредите, изпълни внезапно цялата кабина.

— И той… — промълви Гаарб.

После замълча за момент, сякаш събираше силите си.

— Рохан… не зная ще се справим ли сами… Трябва да ги вземем всичките оттук. Изпратете повече хора…

— Веднага.

След час кошмарната процесия спря при металния корпус на суперкоптера. От двадесет и двамата, които бяха тръгнали на път, останаха само осемнадесет; съдбата на останалите четирима беше неизвестна. Повечето позволяваха да ги водят доброволно, без да се съпротивяват; но петима трябваше да бъдат докарани насила, защото не искаха да напуснат мястото, където ги намериха. Пет чифта носилки изпратиха в импровизираната болница на долната палуба на коптера. Останалите тринадесет мъже с безизразни като маски лица, които правеха ужасно впечатление, бяха вкарани в отделно помещение, където те без съпротива се оставиха да ги поставят на койките. Трябваше да ги съблекат, да им свалят обувките, защото те бяха безпомощни като пеленачета. Рохан, ням свидетел на тази сцена, застана на пътеката между двете редици койки и видя, че докато повечето от намерените са спокойни, част от тях — тези, които трябваше да бъдат доведени със сила — хленчат и плачат с неистови гласове.