Станислав Лем - Непобедимият

— ЛЧ-4, ЛЧ-4! — викаше радистът.

— Говори ЛЧ-8 — обади се внезапно гласът на пилота от втората машина, която досега служеше само за ретранслатор на първата. — ЛЧ-8 вика базата, да дам ли образ, приемам!

— Базата вика ЛЧ-8, дай образ!

Екранът се покри с хаос от бясно кръжащи черни потоци. Това беше същата картина, но гледана вече от четирикилометрова височина. Виждаше се, че облакът се е прострял като дълга, монолитна ивица по дължината на стръмен планински хребет и сякаш защищаваше подстъпите му. Повърхността му лениво се люлееше като застиващо, мазно вещество, но първата машина, която той бе погълнал преди малко, не се виждаше.

— Базата вика ЛЧ-8, чуваш ли, ЛЧ-4, приемам.

— ЛЧ-8 вика базата, не чувам, минавам на интерференционни вълни, внимание, ЛЧ-4, тук е ЛЧ-8, обади се, ЛЧ-4! — чуваше се гласът на пилота, — База, ЛЧ-4 не отговаря, минавам на инфрачервени вълни, внимание, ЛЧ-4, тук е ЛЧ-8, обади се, ЛЧ-4 не отговаря, ще опитам да сондирам облака с радар…

В затъмнения команден пункт не се чуваше дори дишането на хората. Всички бяха застинали в очакване. Картината, оставена сама на себе си, не се променяше, гърбът на скалистия хребет стърчеше над морето от черни частици като остров всред мастилен океан. Високо в небето догаряха перести, напоени със злато облаци, дискът на слънцето вече докосваше хоризонта, след няколко минути щеше да се стъмни.

— Говори ЛЧ-8 — обади се гласът на пилота, който, изглежда, се беше променил през изминалите няколко секунди. — Радарът показва пълно метално екраниране, приемам.

— Базата вика ЛЧ-8, превключи радарния образ на телеекрана, приемам!

Екранът потъмня, изгасна, известно време свети с празна светлина, после позеленя от потрепването на милиарди искрици.

— Този облак е от желязо — каза или по-скоро въздъхна някой зад гърба на Рохан.

— Язон! — извика астрогаторът. — Тук ли е Язон?!

— Тук съм — подаде се от групата ядреният физик.

— Мога ли да го загрея малко?… — попита спокойно астрогаторът, като показа екрана и всички го разбраха.

Язон забави отговора си.

— Би трябвало да се предупреди ЛЧ-4 да разшири максимално радиуса на силовото си поле…

— Стига глупости, Язон. Нямаме връзка…

— До четири хиляди градуса… с малък риск…

— Благодаря ви. Блаар, микрофона! Първи вика ЛЧ-8, приготви лазерите, цел — облакът, с малка мощност, до един билиерг в епицентъра, непрекъснат огън по линията на азимута!

— ЛЧ-8, непрекъснат огън до билиерг в центъра — отвърна веднага гласът на пилота.

В първата секунда не се измени нищо. После нещо блесна и централната част на облака, изпълнила долната част на екрана, промени цвета си. Най-напред започна сякаш да се размазва, после почервеня и завря, образува се нещо като улей с пламтящи стени, в който пропадаха като всмукани съседните слоеве на облака. Това движение неочаквано спря, облакът се отдръпна в огромен пръстен и през образувания прозорец се показаха хаотичните грамади на скалите, а само във въздуха продължаваше да се носи още дребен, черен прах, сякаш нещо димеше.

— Първи вика ЛЧ-8, слезни на дистанция на максимална ефективност на огъня!

Пилотът повтори заповедта. Облакът обкръжаваше с неспокойни вълни получилия се пробив и се мъчеше да го запълни, но всеки път, когато блясъкът на огъня обхващаше протягащите се като пипала вълни, той веднага ги прибираше обратно. Това продължи няколко минути. Положението не можеше да се протака. Астрогаторът се страхуваше да удари с пълна мощ облака, защото нейде вътре в него беше втората летяща чиния. Рохан се досети на какво разчита Хорпах, той се надяваше, че другата машина ще се добере до очистеното пространство. Но тя все не се появяваше. ЛЧ-8 сега вече висеше почти неподвижно и поразяваше с ослепителни светкавици от лазерите кълбящите се краища на черния кръг. Небето над него бе все още светло, но скалите долу бавно започнаха да се покриват със сянка. Слънцето залязваше. Внезапно сгъстилият се мрак в долината се разлюля от страхотен блясък. Той беше червеникав и възмръсен, като гърло на вулкан в момент на експлозия, и покри с потрепващ саван цялото зрително поле. Сега вече се виждаше само слялата се в едно тъмнина, в чиито недра вреше и се разливаше огън. Веществото на облака, каквото и да беше то, първо бе започнало да атакува погълнатата машина и гореше в страхотната топлина на заградилото я силово прикритие.

Рохан погледна астрогатора, който стоеше застинал, неподвижен като мъртвец, с безизразно лице, заляно от потрепващите отблясъци на сиянието. Черните кипящи вълни и разгорелият се в дълбините пожар, който само на моменти избухваше в преплетени огнени ивици, заемаха средата на екрана. В далечината се виждаше висок скален връх, облян с рубин, цял в студената червенина на последната светлина, която в този момент беше неизказано земна. Още по-невероятно изглеждаше това, което ставаше вътре в облака. Рохан чакаше. Лицето на астрогатора не изразяваше нищо, но той сигурно вече беше взел решение: или да заповяда на горната машина да помогне на другата, или да остави ЛЧ-4 на произвола на съдбата и да нареди на ЛЧ-8 да продължи разузнавателния си полет на изток.