Станислав Лем - Непобедимият

Рохан разблъска преградилите пътя му хора в момента, когато носилката мина край него, и се вцепени. В първия момент беше помислил, че наистина се е случило нещастие, но човекът на носилката беше с вързани ръце и крака.

Като се мяташе с цялото си тяло така, че скриптяха въжетата, с които беше вързан, той издаваше с широко отворена уста скимтящ, ужасен глас. Групата отмина след водещия я светлинен кръг на прожектора, а Рохан все още чуваше в мрака това нечовешко скимтене; то не приличаше на нито един от звуците, които беше чувал през живота си. Бялото петно светлина с движещите се в него фигурки ставаше все по-малко, издигна се по пандуса и потъна в широко отворената врата на товарното помещение. Рохан започна да разпитва какво се е случило, но наоколо бяха хората от групата за „Кондор“, които знаеха колкото него.

Доста време мина, докато се съвзе дотолкова, че да може да въведе горе-долу някакъв ред. Спряната колона от машини, ревейки с моторите си, потегли нагоре по пандуса; пламнаха светлините над асансьора, насъбралата се в подножието му тълпа започна да се стопява; Рохан се качи горе между последните, заедно с тежко натоварените арктани, чието спокойствие му се струваше като коварна подигравка. В ракетата се чуваха продължителните звънци на информаторите и вътрешните телефони, по стените все още пламтяха призивните алармени сигнали за медицинския персонал, но след малко и те угаснаха — ставаше все по-спокойно. Част от екипажа слезе долу в столовата; той чуваше разговорите в изпълнения със стъпки коридор, един закъснял арктан тежко крачеше към помещението за роботите, най-после всички се пръснаха, а Рохан продължи да стои като парализиран, изгубил сякаш надежда да разбере какво се е случило, обзет сякаш от сигурност, че обяснение на всичко това не може и няма да

— Рохан!

Пред него стоеше Гаарб. Викът му стресна Рохан. Той трепна.

— Вие ли сте?… Докторе… видяхте ли? Кой е той?

— Кертелен.

— Какво!? Това е невъзможно…

— Гледах го до края…

— До какъв край?

— Бях заедно с него — каза с неестествено спокоен глас Гаарб.

Рохан виждаше как светлините в коридора проблясват в очилата му.

— Изследователската група в пустинята — измърмори той.

— Да.

— И какво му е станало?

— Галагер определи мястото въз основа на сеизмичните сондажи… озовахме се в лабиринт от малки, криволичещи теснини — каза бавно Гаарб, сякаш не на него, а като че ли се мъчеше сам да си припомни реда на събитията. — Там имаше меки скали от органичен произход, издълбани от вода, пълни с пещери и дупки, трябваше да оставим горе всъдеходите… Движехме се близко един до друг, бяхме единадесет души. Ферометрите показваха наличност на големи количества желязо; започнахме да го търсим. Кертелен мислеше, че там има скрити машини…

— Да, и на мене беше казал нещо подобно… и какво стана после?

— В една от пещерите на плитко, под самата повърхност на тинята — там има дори сталактити и сталагмити, — той намери нещо като автомат.

— Наистина ли?

— Не, не това, което мислите. Абсолютно изгнил, разяден обаче не от ръжда, сплавта му е неръждаема, а от корозия, прегорял до половината, с една дума — остатъци.

— Но може би други…

— Но този автомат е най-малко на триста хиляди години…

— По повърхността му се е утаил варовик в зависимост от това, как се е изпарявала водата, която е капела от сталактитите на тавана. Галагер сам направи сравнителен анализ според скоростта на изпаряването и на получаването на утайката и според дебелината й. Триста хиляди години е най-ниската граница… Впрочем този автомат прилича знаете ли на какво? На развалините!

— Значи не е никакъв автомат…

— Не, сигурно се е движел, но не на два крака. И не като краб. Впрочем нямахме време да го изследваме, защото веднага след това…

— Какво стана?

— Непрекъснато преброявах хората. Бях със силово прикритие, трябваше да ги охранявам, нали разбирате… но всички бяха с маски, знаете как е, всички си приличат един на друг, а комбинезоните им също така нямаха определен цвят, защото бяха изцапани с глина. По едно време изчезна един човек. Извиках ги всичките и започнахме да го търсим. Кертелен много се радваше на своето откритие и продължаваше да тършува… Помислих си, че се е заврял в някое разклонение на теснината… Там имаше много такива, но всичките бяха плитки, къси и добре осветени… Внезапно той излезе иззад завоя срещу нас. Беше вече в такова състояние. Нигрен беше с нас, мислеше, че това е топлинен удар…