Станислав Лем - Непобедимият

— Къде ще ме изпратите мене?

— Искате ли да работите на „Кондор“?… Виждам, че не ви се иска. Добре. Остават градът и пустинята. Избирайте.

— Избирам града. Все ми се струва, че в него е скрита тайната…

— Възможно е, в такъв случай утре, собствено днес, защото вече съмва, ще вземете вчерашната си група. Ще ви дам още два арктана, Струва си също така да вземете със себе си ръчни лазери, защото имам чувството, че „то“ действува от малко разстояние…

— Кое?

— Де да знаех. Аха. Вземете също кухня, та да бъдете съвсем независими и в случай на нужда да можете да работите без постоянни доставки от кораба…

Червеното, почти студено слънце се спусна по небосклона. Сенките на гротескните постройки се удължаваха и се сливаха. Вятърът преместваше подвижните дюни от едно място на друго между металните пирамиди. Рохан седеше на покрива на тежкия транспортьор и гледаше с бинокъла Гралоу и Хен, които ровеха извън силовото поле в подножието на една „медена пита“. Ремъкът, на който висеше ръчният светлиномет, му убиваше на врата. Той го отмести, колкото можеше по-назад, без да изпуска двамата от очи. Плазменият оксижен светеше в ръката на Хен като дребен, но ослепително блестящ брилянт. От вътрешността на транспортьора се разнесоха ритмично повтарящите се звуци на призивния сигнал, но той не обърна нито за момент глава. Чуваше как шофьорът отговаря на базата.

— Навигаторе! Заповед на командира! Трябва веднага да се върнем! — извика възбудено Ярг, като подаде глава през люка на куличката.

— Да се връщаме ли? Защо?

— Не зная. Непрекъснато предават сигнала за незабавно връщане, и четири пъти EV.

— EV ли!? Ох, как съм се вдървил! С една дума, трябва да бързаме. Подай микрофона и изстреляй сигнални ракети.

След десет минути всички хора от външната зона бяха вече във всъдеходите. Рохан поведе малката колона с най-голямата възможна за хълмист терен скорост. Бланк, който изпълняваше функциите на свързочник, внезапно му подаде слушалките. Рохан се спусна в металното помещение с мирис на нагряна пластмаса и се вслуша в размяната на сигнали между групата на Галагер, която работеше в западната пустиня, и „Непобедимият“. Вентилаторът разрошваше косата му. Изглежда, щеше да има буря. Барометрите от сутринта показваха ниско налягане, но едва сега от хоризонта изпълзяха тъмносини, равни облаци. Небето над тях беше чисто. Не можеха да се оплачат от липса на електрически смущения — слушалките така пращяха, че връзката се поддържаше само по морза. Рохан слушаше групите условни сигнали. Беше се включил късно и не можеше да се ориентира за какво става дума. Разбра само, че групата на Галагер също се връща с пълна скорост в базата и че на кораба е вдигната на крак бързата помощ и всички лекари са извикани да заемат местата си.

— Лекарите в готовност — каза той на Балмин и Гралоу, които го гледаха въпросително. — Някакъв нещастен случай. Но сигурно не е нещо особено. Трябва да е станало свличане, може би е затрупало някого…

Той каза това, понеже му беше известно, че хората на Галагер трябваше да се заемат с геоложки разкопки на определеното от разузнавача място. Всъщност самият той не вярваше, че това е само обикновен нещастен случай по време на работа. От базата ги деляха само шест километра, но, изглежда, другата група беше извикана значително по-рано, защото в момента, когато видяха тъмния, вертикален силует на „Непобедимият“, те пресякоха съвсем пресни следи от вериги, а при такъв вятър следите биха изчезнали за по-малко от половин час.

Приближиха се до границата на външното поле и започнаха да викат командния пункт, за да им отворят проход. Наложи се да чакат необичайно дълго, докато отговорят на повикването им. После пламнаха условните синкави светлини и те влязоха във вътрешния периметър. Там вече беше групата от „Кондор“. Значи не геолозите на Галагер, а тя беше пристигнала преди тях. Едни от всъдеходите бяха край пандуса, други преграждаха пътя, цареше хаос, хората тичаха, като затъваха до колене в пясъка, автоматите бляскаха с фенерите си.

Смрачаваше се вече. Известно време Рохан не можеше да се ориентира в този хаос. Внезапно отвисоко избликна сноп ослепително бяла светлина. Големият прожектор превърна ракетата в огромен морски фар. Той намери в пустинята една колона от светлини, които се клатушкаха ту нагоре, ту надолу, ту настрани, сякаш наистина се приближаваше корабна флота. Отново блеснаха светлините при отварянето на силовото поле. Машините не бяха още спрели, а насядалите по тях хора на Галагер започнаха да скачат на пясъка, от пандуса се зададе втори прожектор на колела, в шпалира на струпаните, изтласкани настрана машини идваше група хора; те бяха обкръжили една носилка, на която лежеше човек.