Станислав Лем - Непобедимият

— Е, какво всъщност му е станало тогава?

— В безсъзнание е. Макар че всъщност не е. Може да ходи, да се движи, само че не може да се установи контакт с него. Освен това е изгубил способността да говори. Чухте ли гласа му?

— Да.

— Сега вече малко се е уморил. Преди беше още по-лошо. Не позна никого от нас. В първия момент това беше най-страшното. „Кертелен, къде се губиш“, му извиках аз, а той ме отмина, сякаш беше съвсем оглушал, мина между нас и тръгна нагоре из теснината, но с такава крачка, по такъв начин, че всички просто изстинахме. Беше съвсем като… като че ли го бяха сменили с друг. Не реагираше на извиквания и се наложи да го гоним. Какво стана там! С една дума, трябваше да го вържем, иначе нямаше да можем да го доведем обратно.

— Какво казват лекарите?

— Както обикновено, говорят латински, но освен това друго не знаят. Нигрен и Сакс са при командира, можеш да идеш и да попиташ…

Таарб се отдалечи с тежки стъпки, наклонил своеобразно глава. Рохан се качи в асансьора и потегли нагоре към командния пункт. Той беше празен, но когато Рохан мина край картографските кабини, чу пред притворената врата гласа на Сакс и влезе вътре.

— Като пълно загубване на паметта. На това прилича — говореше неврофизиологът.

Той беше застанал гърбом към Рохан и гледаше рентгеновата снимка, която държеше в ръка. На бюрото над отворения бордов дневник седеше астрогаторът; бе вдигнал глава и беше се опрял на пълните със старателно навити звездни карти шкафчета. Слушаше мълчаливо Сакс, който бавно започна да поставя снимката в плика.

— Амнезия. Обаче изключителна. Не само че е забравил кой е, но е загубил и говора си, способността да пише, да чете; всъщност това е нещо повече от амнезия: пълно разпадане, унищожение на личността. От нея не е останало нищо освен най-примитивни рефлекси. Той може да ходи и да яде, но само ако му дават в устата. Хваща, но…

— Вижда ли, чува ли?

— Да. Несъмнено. Но не разбира това, което вижда. Не различава хората от машините.

— Рефлекси?

— Нормални. Поражението е централно.

— Централно ли?

— Да. На мозъка. Някакво пълно изтриване на паметта; от нея няма и следа.

— Следователно онзи човек от „Кондор“…

— Да. Сега вече съм сигурен. Същото е.

— Виждал съм подобно нещо… — съвсем тихо, почти шепнешком каза астрогаторът. Той гледаше Рохан, но без да му обръща внимание. — Това беше в пространството…

— Ах, да, зная! Как не съм се сетил! — възбудено каза неврофизиологът. — Амнезия след магнитен удар, нали?

— Да.

— Никога не съм виждал такива случаи. Познавам това заболяване само на теория. Това се е случило отдавна, по време на преминаване с голяма скорост през силни магнитни полета?

— Да. Следователно — в специфични условия. Не е толкова важна силата на полето, колкото неговият градиент и бързината на протичащите промени. Ако има в пространството високи градиенти, а случват се и скокообразни покачвания — индикаторите ги откриват от разстояние. По-рано не е имало индикатори…

— Наистина… — повтаряше лекарят. — Наистина… Амерхатен е правил такива опити с маймуни и котки. Подлагал ги е на въздействието на големи магнитни полета, докато те изгубвали паметта си…

— Да, нали това има някаква връзка с електрическите дразнители на мозъка…

— Но в този случай — гласно разсъждаваше Сакс — освен рапорта на Гаарб имаме показанията на всички негови хора. Силно магнитно поле… но то трябва да има стотици хиляди гауси?

— Стотици хиляди са малко. Необходими са милиони — сухо каза астрогаторът. Едва сега неговият поглед се спря на Рохан. — Влезте и затворете вратата.

— Милиони?! Апаратите на кораба нямаше ли да открият такова поле?

— Зависи — отвърна Хорпах. — Ако е концентрирано на много малка повърхност, — ако обемът му е, да кажем, като този глобус — и ако е екранирано отвън…

— С една дума, ако Кертелен си е поставил главата между полюсите на гигантски електромагнит…

— И това е малко. Полето трябва да осцилира с определена честота.

— Но там не е имало никакъв магнит, нито каквато и да било машина освен някакви ръждясали остатъци — нищо, само измити от водата теснини, чакъл и пясък…

— И пещери — подхвърли меко и някак безразлично Хорпах.

— И пещери… мислите ли, че някой го е вмъкнал в една от тези пещери, че там има магнит — не, това…

— А вие как си обяснявате това? — попита командирът с такъв тон, сякаш разговорът му беше вече скучен и бе му омръзнал. Лекарят мълчеше.