Станислав Лем - Непобедимият

В три и четиридесет през нощта из целия кораб се разнесе продължителният звън на сигналите за тревога. Хората скачаха от койките и като псуваха на поразия и се обличаха в движение, хукваха към местата си. Рохан отиде в командния пункт пет минути след първия сигнал на звънците. Астрогатора още го нямаше там. Рохан изтича до големия екран. На изток черната нощ просветваше от безбройни малки светлинки. Изглеждаше така, сякаш рой метеори, излязъл от един радиант, атакуваше ракетата. Той погледна контролните часовници за полето. Автоматите бяха програмирани от самия него, следователно те не биха реагирали на дъжд или пясъчна буря. От невидимата в мрака пустиня летеше нещо и се пръсваше като огнени мъниста, изпразванията ставаха на повърхността на полето и загадъчните куршумчета, които отскачаха в пламъци, чертаеха параболи от все по-бледа светлина или пък се свличаха по изпъкналото енергетично прикритие. Върховете на дюните изскачаха за секунда от тъмнината и отново изчезваха, стрелките лениво потрепваха — мощността, изразходвана от системата емитори на Дирак за унищожение на загадъчната бомбардировка, беше сравнително малка. Рохан погледна системата на спектроскопическите индикатори в момента едва когато чу зад гърба си стъпките на командира.

— Никел, желязо, манган, берилий, титан — прочете на ярко осветената скала астрогаторът, като заставаше до него. — Всичко бих дал, за да се разбере какво е това.

— Дъжд от металически частици — каза бавно Рохан. — Съдейки по изпразванията, техните размери сигурно са малки…

— С удоволствие бих ги видял отблизо… — измърмори командирът. — Как мислите, да рискуваме ли?

— Да изключим полето?

— Да. За част от секундата. Малка част от тях ще попадне в периметъра и ще ги отделим от останалите, като включим отново полето…

Рохан доста дълго не отговаряше.

— Какво пък, защо не — отвърна най-после малко колебливо той.

Но преди командирът да отиде до командния пулт, светлинните точки изгаснаха така внезапно, както се бяха появили, и се спусна такава тъмнина, каквато има само на лишените от луни планети, които се въртят далече от централните съзвездия на Галактиката.

— Пропадна ни ловът — измърмори Хорпах.

Той остана доста дълго с ръка върху главния изключвател, после кимна леко с глава на Рохан и излезе. Стенещият звук на сигналите за отбой изпълни всички сектори. Рохан въздъхна, погледна още един път към пълния с черен мрак екран и отиде да спи.

Започваха вече да привикват към планетата — към нейния неизменен пустинен пейзаж с леките сенки на готовите сякаш всеки момент да се разсеят, неестествено светли облаци, между които и през деня просветваха най-силните звезди. Към шума на пясъка под колелата и краката на хората, към червеното, натежало слънце, докосването на което бе много по-нежно, отколкото на земята, та когато започваше да грее в гърба, човек сякаш чувствуваше не топлина, а само мълчаливото му присъствие. Сутрин групите потегляха към терена, всяка за своя участък, енергоботите изчезваха всред дюните, клатейки се като тежки лодки, прахът падаше и хората, останали в „Непобедимият“, разговаряха например за това, какво ще има на обяд, какво радарният боцман е казал днес на боцмана на свързочниците или се мъчеха да си припомнят как се е казвал пилотът, който е изгубил крака си преди шест години при катастрофата на навигационния спътник на Тера 5. Приказваха си, седнали на празните туби край ракетата, чиято сянка се въртеше като стрелка на гигантски слънчев часовник и удължавайки се, достигаше чак до линията на енергоботите. От този момент те започваха да стават и да търсят с поглед завръщащите се. А те от своя страна, завръщайки се гладни и уморени, внезапно губеха бодрото си настроение, което поддържаше в тях работата при металните развалини на „града“, и дори експедицията на „Кондор“ след седмица престана да се връща със сензационни новини, които се състояха в това, че са успели да разпознаят някой човек всред намерените останки; и това, което в първите дни всяваше ужас, беше донесено от „Кондор“, старателно опаковано (как иначе може да се нарече този процес на старателно подреждане на оцелелите човешки останки в херметични сандъци, които бяха отнесени в дъното на кораба) и изчезна. Тогава вместо облекчение, което би било естествено да се очаква, хората, пресяващи пясък край кърмата на „Кондор“ и тършуващи в помещенията му, започнаха да чувствуват ужасна скука и сякаш забравили какво се е случило с неговия екипаж, започнаха да колекционират идиотски дреболии, принадлежали неизвестно на кого преди време, останали от несъществуващи вече собственици. Така че вместо документи, които биха изяснили тайната — такива документи не намираха, — те донасяха ту някоя стара хармоника, ту китайска игра-мозайка и тези предмети, изгубили вече мистичната страховитост на произхода си, обикаляха от ръка на ръка, превръщаха се в някаква обща собственост на екипажа. Рохан, който никога преди това не би могъл да повярва, че е възможно нещо такова, само след седмица започна да се държи като всички останали. И само понякога, когато беше сам, той се питаше за какво собствено се намира тук и тогава чувствуваше, че цялата им дейност, цялата неспокойна суетня, цялата тази сложна процедура на изследванията, рентгеновите снимки, събирането на проби, пробиването на скални пластове, неприятната заради непрестанната необходимост от спазването й III степен — с отварянето и затварянето на силовите полета, с дулата на лазерите, нагласени на точно изчислен периметър за обстрел, с постоянния оптически контрол, непрестанното преброяване, многоканалната свръзка, че всичко това е едно голямо самозалъгване. Те всъщност чакаха някакво ново нещастие, нова катастрофа и само се преструваха, че не е така. Отначало хората се трупаха сутрин пред лазарета на „Непобедимият“, за да чуят новини за състоянието на Кертелен. Той им се струваше не толкова жертва на загадъчна атака, а някакво човешко същество, творение, различно от всички тях, сякаш бяха напълно повярвали във фантастичните приказки и смятаха, че е възможно превръщането на човека, на един от тях, от враждебни, чужди сили на планетата, в чудовище. В действителност той беше само инвалид; оказа се впрочем, че неговият разум, гол като на новородено и също тъй празен, приема знанията, които му дават лекарите, и той постепенно се учи да говори, точно както става с малките деца; от лазарета не се разнасяше вече нечовешко скимтене, което беше ужасно поради факта, че безсмисленото бръщолевене излизаше от гърлото на зрял мъж. Кертелен след седмица беше започнал да произнася първите срички и вече познаваше лекарите, макар че не можеше да изговори имената им.