Станислав Лем - Оглед на място

Не са без проблеми тези учени, мислех си, като пиех бирбицията така, както дете гълта рициново масло, което ще рече, че затисках гърлото си с мекото небце, но пиех, защото не исках да се деля от компанията. Монахът седеше с нас, но не на дюшека, а на своя камък, защото позволи да го уговорим и го свали най-сетне от раменете си. Като знаеше, че съм човек, сметна за допустимо да наруши устава и така се стигна до разговор, в който се оказа далеч повече обигран, отколкото смяташе Тиукстъл. Не можех да изговоря името му, беше съвсем различно от имената на волянците, хрипливо и без гласни. Всички монаси имат такива имена, защото послушничеството в ордена започва с избор на кливянско име от запазилите се хроники. От този момент нататък монахът е едновременно той и кливянеца, чието име носи. Новината разпали моето въображение. Очаквах необикновени разкрития: че вярват в прераждането и че чрез с тях говорят мъртвите кливянци или че по време на мистерии четат от запазените документи страшни ка-ундрийски заклинания, което е опасно за тяхната вяра, но точно в това, че тя е застрашена, те виждат своята мисия на каещи се, защото общото изпадане в транс може да превърне набожните монаси в организирани отмъстители. Братът портиер охлади разпаленото ми въображение, като каза, че и за кливянеца, чието име е взел, и за другите кливянци знае само това, че не вярвали в Бога, така че те сега вярват заради тях .

— Как така — попитах жестоко излъган, — имате техните хроники и дори не се опитвате да ги проучите?

На монаха явно му стана горещо от бирбицията, защото свали от главата си капюшона и като ме гледаше с лъчеобразно оперените си очи, каза:

— Разбира се, че съм чел тези писания. Всеки от нас може да ги чете, ако иска. Сред нашите послушници има и клирици, които постъпват в ордена не за покаяние и не заради вярата, а с надежда, че ще намерят в кливянците застиналата есенция на най-черното Зло. Такива бързо ни напускат. Учудваш ли се, чужденецо? Четем тези хроники, за да учим кливянски, защото между другото в тях няма нищо…

— Как така няма нищо?… — попитах бавно. Започнах да го подозирам, че иска да скрие истината.

— Нищо, само фрази. Това е, празни пропагандни приказки. Учудваш ли се? Чувал ли си обаче някога за власт, която не сипе обещания за щастие, а предрича печал, скърцане със зъби и собствената си нищожност и морално падение? Никоя власт не обещава това. У вас не е ли така?

— Да оставим как е у нас — възразих бързо. — А техният ка-ундрий? Какво е представлявал? Знаеш ли? Позволено ли ти е да го кажеш?…

— Все същото — повдигна той рамене. — В най-точен превод ка-ундрий означава БЛАГОСФЕРА.

Чак дъхът ми спря.

— Не може да бъде! Как така? Те са искали да направят същото, което и вие?

— Да.

— Ами тогава… как се е стигнало до войната?

— Това не е било война, било е сблъсък на две идеи без участието на живи същества.

— Аникс ми каза, че съобразоните са се появили като оръжие…

— Може да не си го разбрал добре. Не са се появили като оръжие. Станали са оръжие, когато са срещнали това, което е имало същата задача като тях.

Виждах, че подбира думите си с усилие под неподвижния поглед на останалите и изведнъж погледнах тази сцена сякаш се намирах отстрани. Един човек, който седи с неудобно подгънати крака сред същества, разположили се нашироко върху огромните си стъпала, със стърчащи назад колене, същества, приличащи на едри птици с големи глави.

— Сблъскали се два варианта на Благоденствието — каза накрая монахът. — Те се различавали по това, което благородният Тиукстъл ще нарече програми. Но не много. А са се сблъскали, защото са били проекти за съвършенство. Ако една срещу друга застанат две църкви на един и същ Бог, ако всяка държи на него, но претендира, че е изключителна и не допуска никакви отстъпки, нещата могат да завършат с битка, макар никой да не иска това. Та няма ли такива неща в историята? И след като дори предаността към Висшето благо е способна да предизвика унищожение, колко по-сигурно води към същото земната вяра, привържениците на която са създали пълчища от изпълнители, които не мислят! Двата проекта за блажено безбожие се носили един срещу друг и не се срещнали точно на средата, защото единият от тях бил по-ефективен и имал по-голяма поразяваща сила. А ако беше провървяло на кливянците, нямаше да седиш тук, а сред тъмнокожи същества, на южния край на тяхното плато, и щеше да слушаш за гибелта на тайнственото чудовище от северна Тарактида, погребано под ледниците на Воляния. С тази разлика само, че щеше да се озовеш сред неверници, нали кливянците, както вече казах, не са вярвали в Бога и там сигурно щеше да ти бъде по-трудно да намериш каещи се…