Станислав Лем - Оглед на място

Тиукстъл поздрави вежливо монаха, който дълго не отговаряше. Вероятно мислеше дали трябва да отговори, защото уставът разрешава това само в изключителни случаи. Като реши, че случаят е точно такъв, каза кой е. Беше брат портиер; сутринта проспал заминаването на манастира и сега го търсеше, като изкупваше вината си, носейки камък. Тиукстъл му предложи да го закара, но той само ни се поклони, натовари камъка на плещите си и навлезе в гъсталака от мъртви храсти.

Слънцето залязваше червено, на вятър и комари, както твърдяха моите спътници, когато най-сетне намерихме сред орловия нокът голо място, добро за лагеруване. Референтът седна на мъха, поигра си с ундрота и веднага пред нас израсна бяла къщичка като мехур от порцелан. След малко от неговите изпъкнали стени се показаха дълги предпазни бодли и застинаха — истински порцеланов таралеж с полукръгъл вход. Като внасях вътре надувака, го скъсах на един от бодлите и изругах. Не беше голяма загуба, защото референтът веднага ми направи друг дюшек от куп сухи клони и то с моите инициали, а тъй като искаше да се покаже още по-любезен към мене, направи така, че нашият дом прибра в себе си всичките си бодли. Като хапнахме малко, се разприказвахме пред прага в падащия мрак. Супата се топлеше на огъня, разпален за усилване на екзотиката, и аз разбрах, че референтът е поет, а работи в администрацията, за да го уважават, понеже никой не чете стихотворения. Никакви, дори и най-хубавите. А и проза също. Към съюза на писателите не принадлежеше, защото всички там само се ядели помежду си, особено на погребенията. Едни смятали, че над всеки гроб трябва да говори председателят, а други, че това трябва да е само равен по ранг на умрелия, иначе казано — съдия от другарския съд за съдия, за вицепредседател — вицепредседател и така нататък. С това само се занимават, бедните, каза с безразличен, тъжен глас поетът, загледан в пламъците на огъня. Нищо друго не им е останало, съюзът постигнал всичко, към което се домогвал седемстотин години, никакви материални грижи няма, всеки сам си установява големината на тиража, но какво от това, след като вече и поетите не вземат книгите на поетите в ръце.

След това разговорът слезе на Земята. Учудих се, че Тиукстъл, уж опознал нашите обичаи, свързва червенето на устните с вампиризма. Червенината на женските устни е, за да не се вижда кръвта, изсмукана при целувките — обикновена мимикрия на вампирите. Моите протести изобщо не го объркаха. Жените искат да се харесват? Кървавите устни са хубави? А синьо заобиколените очи със зелени вежди също ли? Това са цветовете на трупното разлагане, нали няма да споря? Призрачен изглед за лицето на вампира. Повтарях своето, поетът наостряше уши, а Тиукстл се смееше иронично. Виж ти, искат да бъдат красиви… а стариците? Нали също се гримират. — Жената е до смъртта си жена — съпротивлявах се аз. — Гримът трябва да скрие старостта… Тиукстъл не позволи да бъде убеден. На всички илюстрации земните жени са оголили зъби. Демонстративно. Наистина, еротиката също има в това свой дял, но това е нощна еротика, а е известно, че вампирите пият кръв през нощта. Аз твърдях своето, а той все мигаше срещу мене, което страшно ме дразнеше и накрая излезе с неопровержим аргумент: ако става въпрос само за подчертаване на красотата, защо мъжете не се гримират? Честно казано, не знаех и, разядосан, прекратих по-нататъшната препирня. Нека да са вампири, магаре такова, мислех си, когато лягах да спя в къщичката, тъмна като гроб.

Никой от нас даже и не забеляза курдела, който се беше появил наоколо. Събудих се и наистина чух сумтене и мляскане, но не ми дойде на ум, че огромен език облизва покрива. Като се убеди, че хапката е гладка, животното глътна къщичката, вседелаза и останалото наше имущество на един път, така че след доста мекото кацане намерихме след това в корема му даже сухите клони, приготвени за сутрешния огън, и котлето, само дето супата се беше изляла.

Ако се съди по размерите на корема, в който можеше да се потъне, защото курделът беше много жаден, животното трябваше да е истински гигант единак. Опознах този корем съвсем подробно заедно със околностите му, защото престоят ни там продължи повече от седмица. Беше нещо като зловонна, огромна пещера, с разклонения и ерозии, с набръчкан свод, пълна с невероятно количество полутечна смес, храсти, клони, трева, някакви вехтории, тенекии и боклуци. Курделът не беше много придирчив, ядеше каквото му попадне. Като се надявах, че сам ще ни изхвърли през устата си, уговарях спътниците си да го погъделичкаме по небцето, но те само повдигаха рамене, защото как щяхме да се изкатерим до гърлото му, което едва се очертаваше над главите ни като черна фуния в светлината на електрическото фенерче. Когато се нахрани с нас, курделът започна да хълца. Това беше истинско земетресение. Накрая намери вода за пиене и в тъмната му паст нахлу стремителен порой. Лазът потъна веднага, но нашата бяла къщичка се носеше храбро на повърхността като спасителна лодка. Тиукстъл и поетът референт ме убеждаваха да потърпя, защото исках да направя нещо, макар че не знаех какво. Хълцането спря, така че погледнахме през прозореца, повърхността на черното езеро се бръчкаше от малки вълни, а като показах главата си навън, почувствах вятър, но и това не учуди моите спътници. Просто се оригва, не чуваш ли? — каза Тиукстъл. Наистина, чуваше се как лошият въздух шуми. След около час езерото се оттече и се превърна в кално тресавище. Едва се озовахме на дъното, първата срещната личност се оказа монахът, с когото се бяхме запознали набързо. Така се беше отдал на покаянието си, че не се беше разделил с камъка, макар че можеше да се удави. Нито той, нито моите другари се вълнуваха изобщо от нашето положение. Поетът, който имаше зад гърба си вече седем поглъщания, защото беше ходил на екскурзии извън предписанията, а живееше до самата граница, каза, че до гърлото може да се достигне едва когато животното легне да си почива, но не си струва, защото глътката му е тясна, а и никакво гъделичкане няма да помогне, понеже старите курдли спят като заклани. Исках да попитам брата монах за Кливия, но Тиукстъл ме отклони от това намерение, като обясни, че на сведенията на един обикновен портиер няма защо да се разчита. Търпение, повтаряше той, курделът сигурно ще тръгне по пътя на манастира, а тъй като на монасите не им е позволено да се съпротивляват на силата, скоро не един от тях ще се намери сред нас. Ако имаме малко късмет, може да глътне библиотекаря. Няма да кажа, че ме убеди. Останах с впечатлението, че харесва възникналото положение. Вече се готвеше да изследва терена, защото взе от поета уиндорта и направи от хранителната каша миньорска каска с лампа, въжена стълба и непромокаем комбинезон. По моя молба направи и на мене същата екипировка.