Станислав Лем - Истината

Смятах за свой дълг да разкажа истината независимо от последствията, макар и заради Ханималди и Маартенс. Дадоха ми много внимателно да разбера, че моята версия за събитията е резултат от шока, така наречената производна илюзия. Душевното ми равновесие още не се беше възстановило, започнах да протестирам бурно и възмущението ми беше прието за синдром, потвърждаващ диагнозата.

Следващият разговор се състоя след около седмица. Този път се опитвах да се държа спокойно и аргументирах твърденията си. Разказах за първия филм, който направихме и който би трябвало да се намира в жилището на Маартенс, но напразно го търсиха. Предполагам, че Маартенс е направил това, за което веднъж спомена между другото: сложил е лентата с филма в банков сейф. Всичко, което имаше в себе си, беше напълно унищожено, следователно и ключът от сейфа, и банковата квитанция бяха изчезнали безследно. Вероятно нашият филм лежи и до ден днешен в сейфа. Така загубих и този път, но не се предавах и като отстъпиха на настойчивите ми молби, решиха да направят оглед на местопроизшествието. Заявих, че всичко ще докажа именно там. Лекарите на свой ред предполагаха, че там е възможно да си спомня за „истинските“ събития. Исках да им покажа кабелите, които бяхме прокарали от лабораторията към върха, до окопа. Но и кабелите ги нямаше. Твърдях, че щом ги няма, значи някой ги е махнал след това, може би пожарникарите, когато са гасили огъня. Казаха ми, че греша, никой никакви кабели не е махал, защото те съществуват само в моето въображение.

Едва там, сред зелените хълмове, под синьото небе, до почернелите и като че ли сгушени развалини на лабораторията разбрах защо всичко стана така.

Огненият червей не е преследвал нас. Той не е искал да ни убие. Не е знаел нищо за нас, не сме го интересували. Роден от взрива и измъкнал се навън, той беше уловил ритъма на сигналите, които все още са пулсирали в проводниците, защото Маартенс не беше изключил управляващото устройство. Към него, към източника на електрически сигнали беше пълзяло огненото създание, не някакво разумно същество, а просто слънчева гъсеница, цилиндричен коагулат организиран огън… на когото са оставали само няколко десетки секунди живот. За това свидетелстваше неговият разширяващ се ореол. Температурата, при която е можел да съществува, е падала стремително, вероятно всеки миг е губел голямо количество енергия, каквато е излъчвал, а е нямало откъде да получава, поради което се е извивал конвулсивно край кабелите, носители на електроенергия, превръщайки ги в пара, в газ. Маартенс и Ханималди са се оказали случайно на пътя му, той вероятно не ги е доближавал. Маартенс е получил топлинен удар, а Ханималди може би е бил заслепен от сиянието на плазмата и като е изгубил ориентация, се е втурнал направо в бездната на пламтящата агония.

Да, огненото създание е умирало там, на върха на хълма, извивайки се безсмислено и гърчейки се в отчаяно и безплодно търсене на източници, носещи енергия, каквато е изтичала от него като кръв от жилите. То уби двама души, без дори да разбере това. Впрочем, обгорените ивици и кръгове вече бяха покрити с трева.

Когато се озовах там, съпроводен от двама лекари, някакъв непознат човек (струва ми се от полицията) и професор Гилш, нищо вече не можеше да се намери, макар че от деня на катастрофата бяха изминали едва три месеца. Всичко беше обрасло с трева и мястото, където бях видял някаква сянка от разпятие, също. Там тревата беше особено избуяла. Всички като че ли се настроиха срещу мене. Наистина, окопът се виждаше, но някой го беше използвал за изхвърляне на боклук и той беше пълен до горе с ръждиви железа и консервни кутии. Повтарях, че под тази купчина лежат разтопени парчета от бронираното стъкло. Ровихме в боклука, но не намерихме нищо. Или имаше някакви парчета, дори разтопени. Но моите спътници сметнаха, че те са от обикновени бутилки, които някой е разтопил в пещ на парно отопление, след като ги е начупил предварително, за да не заемат много място, когато ги изхвърли в контейнера за боклук. Молех да дадат стъклото за анализ, но не го направиха. Остана ми само един шанс — показанията на младия биолог и професора, които бяха гледали нашия филм. Професорът беше в Япония и се канеше да се върне чак през пролетта, а приятелят на Маартенс потвърди, че сме му показали такъв филм, но там съвсем не е имало ядрена плазма, а дълбоководни амеби. Той каза, че Маартенс е отрекъл категорично пред него, че на снимките има нещо друго.