Станислав Лем - Истината

— Да си представим — казах на приятелите си, — че някъде в космическия вакуум, при температура, близка до абсолютната нула, живеят същества, които не приличат на нас — да речем например някакви метални организми, — и че правят експерименти. И между другото успяват — не е важно как, но успяват — да синтезират жива белтъчна клетка. Една амеба. Какво ще стане с нея? Разбира се, едва успяла да се появи, тя веднага ще се разпадне, ще се взриви, а останките й ще замръзнат, защото съдържащата се в нея вода ще закипи във вакуума и веднага ще се превърне в пара, а енергията от белтъчния обмен тутакси ще изчезне в пространството. Снимайки своята амеба с камера като нашата, металните експериментатори ще могат да я видят за малка част от секундата, но за да запазят живота й, ще им се наложи да създадат за нея съответна среда…

— Ти наистина ли мислиш, че нашата плазма е създава „жива амеба“? — попита Ханималди. — Че това е живот, създаден от огъня?

— Какво е животът? — попитах аз като Пилат Понтийски, който попитал какво е истината. — Нищо не твърдя. Във всеки случай е ясно едно: космическият вакуум и космическият студ са много по-благоприятни условия за съществуването на амеби, отколкото земните условия за съществуването на плазмата. Единствената среда, в която плазмата може да оцелее при температура повече от милион градуса, е…

— Ясно. Някоя звезда. Вътрешната част на някоя звезда — каза Ханималди. — И ти искаш да създадеш тази звездна вътрешност в лабораторията, около тръбата с плазма? Наистина, няма нищо по-лесно… Само че отначало ще се наложи да запалим целият водород в океаните…

— Не е задължително. Ще опитаме нещо друго.

— Има друг начин — отбеляза Маартенс. — Ще взривим заряд тритий и ще поставим плазмата във вътрешността на взрива.

— Сам знаеш, че това не може да стане. Преди всичко никой няма да ти разреши да предизвикаш водороден взрив, а и да ти разрешат, няма никаква възможност да се вкара плазма в огнището му. Впрочем, то ще съществува дотогава, докато подаваме нереагирал тритий отвън.

След този разговор се разделихме в доста мрачно настроение — нещата изглеждаха безнадеждни. Но после отново започнаха безкрайни дискусии и накрая се добрахме до нещо, което ни приличаше на някаква възможност или поне на смътна сянка от възможност. Сега ни беше необходимо магнитно поле с необикновено напрежение и звездна температура. Те трябваше да станат „хранителен разтвор“ за плазмата, нейна „естествена среда“. Решихме да започнем експеримента в поле с обикновено напрежение, а след това внезапно да го увеличим десет пъти. От изчисленията излизаше, че нашата осемстотинтонна магнитна конструкция или ще бъде пръсната на парчета, или поне ще й се разтопи намотката, но преди това, в мига на късото съединение, ще получим необходимото поле — за две, а може би и за три стохилядни от секундата. Относно скоростта на процесите, които протичат в плазмата, това не беше малка част от време. Целият проект имаше видимо престъпен характери и, разбира се, никой нямаше да ни разреши да го осъществим. Но това малко ни вълнуваше. Интересуваше ни само едно — да регистрираме явленията, които ще станат в момента на късото съединение и следващия мигновено след него взрив. Ако разрушахме апаратурата и не получехме нито един метър лента, нито една снимка, всичките ни действия щяха да бъдат сведени до един унищожителен акт.

За щастие зданието на лабораторията се намираше на петнадесет мили от града, сред полегати хълмове. На върха на единия от тях разположихме наблюдателен пункт, с кинокамера, телеобективи и всякакви електронни съоръжения, а всичко това поставихме зад бронирано стъкло с висока прозрачност. Направихме серия пробни снимки, използвайки все по-мощни телеобективи. Накрая избрахме такъв, който даваше увеличение осемдесет пъти. Имаше много малка светлосила, но тъй като плазмата е по-ярка от слънцето, това нямаше значение.

По това време действахме повече като заговорници, отколкото като изследователи. Използвахме факта, че беше дошъл периодът на летните отпуски и следващите две седмици никой освен нас нямаше да се появи в лабораторията. За това време трябваше да подготвим всичко. Знаехме, че работата няма да мине без шум, а може би и без сериозни неприятности — нали ще трябва някак си да се оправдаваме за катастрофата. Дори измислихме доста правдоподобни варианти на обяснения, които трябваше да създадат привидност за нашата невинност. Не знаехме ще даде ли този отчаян опит поне някакви видими резултати. Ясно беше само едно — след взрива лабораторията ще престане да съществува. А само на нея можехме да разчитаме.