Станислав Лем - Истината

Написах вече доста неща, а съдържанието в тях е малко. Но в основни линии това е защото разполагам с излишно време. Нали зная, че когато се стигне до сериозните неща, когато всичко за тях бъде разказано, наистина мога да се отчая, до минутата, когато тези записки ще бъдат унищожени и аз ще получа възможност да напиша всичко отново. Никога не повтарям едно и също нещо. Не съм грамофонна плоча.

Иска ми се слънцето да надникне в стаята, но по това време на годината то ме навестява само около четири и то за малко. Иска ми се да го погледам през голям мощен телескоп, като този например, който Хъмфри Фийлд монтира преди четири години на Маунт Уилсън, с пълен набор абсорбенти, поглъщащи излишната енергия, така че можеш спокойно, в продължение на часове да разглеждаш изровеното от пропасти лице на нашия баща. Лошо се изразих, не ни е баща. Бащата дава живот, а Слънцето бавно умира, подобно на милиарди други слънца.

Може би е време да ви запозная с истината, която разбрах благодарение на случая и на своята любознателност.

Тогава бях физик. Специалист по високите температури. Подобен специалист се занимава с огъня така, както гробарят с човека. Работата ми и тази на Маартенс и Ханималди беше свързана с големия боулдърски плазмотрон. Преди това науката е действала в несравнимо по-малък мащаб — епруветки, реторти, стативи — и резултатите съответно са били по-несъществени. А ние използвахме милиарди вата енергия, пускахме я във вътрешността на електромагнит, всяка секция на който тежеше седемдесет тона, а във фокуса на магнитното поле поставяхме голяма кварцова тръба.

През тръбата от единия електрод до другия преминаваше електрически разряд и силата му бе такава, че смъкваше от атомите електронните им обвивки и оставяше само каша от нажежени ядра, изроден ядрен газ, иначе казано — плазма, която би се взривила и би превърнала в гъбовиден облак нас, бронята, кварца, електромагнита, закотвен в бетона, стените на зданието с блестящия му купол, и това би станало за една стомилиардна част от секундата, много по-бързо, отколкото би могло даже да се помисли за възможността да се случи подобна катастрофа. Ако не беше магнитното поле.

Полето свиваше разрядите в плазмата, усукваше ги на пулсиращ огнен шнур, разпръскващ твърдо излъчване, протичащ от електрод до електрод, вибриращ във вакуума на кварца. Магнитното поле не позволяваше на оголените атомни частици с температура милиони градуси да се приближат до стените на съда, то ни пазеше, нас и нашата работа. Но всичко това ще намерите във всяка популярна книга, а аз го излагам неумело само за да има ред, защото трябва да се започне с нещо, а някак си не е много добре да се започне тази история с вратата без дръжки или с платнения чувал с много дълги ръкави. Наистина, тук започвам да преувеличавам, защото такива чували — усмирителни ризи — вече не се използват. Те станаха ненужни, след като бяха открити силнодействащите успокоителни препарати. Но стига за това.

И така, ние изучавахме плазмата, занимавахме се с нейните проблеми, както се полага на физици. Теоретически, математически, йератически, възвишено и тайнствено, във всеки случай в този смисъл, че се отнасяхме с пренебрежение към натиска на нашите неразбиращи от наука нетърпеливи финансови настойници. Те искаха резултати, осигуряващи практическо приложение. По това време беше много на мода да се говори нашироко за такива резултати или поне за вероятността да бъдат получени. А по-точно, че трябва да се появи съществуващият все още на книга плазмен реактивен двигател. Много беше необходим и плазмен взривател за водородните бомби — ония, „чистите“, теоретически се разработваше дори водороден реактор, основаващ се на плазмения шнур. С една дума, ако не бъдещето като цяло, то поне бъдещето на енергетиката и транспорта се виждаше в плазмата. Плазмата беше, както вече казах, на мода, да се занимава човек с изследването й се смяташе за престижно, а ние бяхме млади, искахме да правим това, което е най-необходимо и което може да донесе успех, слава… впрочем, не зная! Ако се сведат човешките постъпки към първоначалните им мотиви, те ще ни се сторят съвсем тривиални. Разумът и чувството за мярка, а също и тънкостта на анализа се състоят в това напречният разрез и фиксацията да се направят на мястото на максималното усложнение, а не при изворите на явлението, тъй като всички знаем, че дори Мисисипи при изворите си не изглежда много внушително и всеки може там чисто и просто да я прескочи. Затова към изворите хората се отнасят с известно пренебрежение. Но мисля, че се отклоних от темата.