Станислав Лем - Истината

Нашите изследвания, и изследванията на стотици други плазмолози, призвани да осъществят всичките тези велики проекти, след известно време ни доведоха до областта на явления, колкото неразбираеми, толкова и неприятни. В известни граници — границите на средните температури (средни в космически мащаб, или такива, каквито преобладават на повърхността на звездите) — плазмата се държеше послушно и стабилно. Ако се задържеше по съответен начин — с помощта на магнитно поле или някои усъвършенствани до виртуозност неща, основаващи се на принципа на индукцията — тя позволяваше да бъде впрегната в хомота на практическите приложения и енергията й като че ли можеше да се използва. Като че ли — защото за поддържане на плазмения шнур се изразходваше повече енергия, отколкото се получаваше от него. Разликата беше за сметка на загубите в лъчева енергия и за сметка на нарастващата ентропия. Балансът все още се пренебрегваше, защото на теория излизаше, че при по-високи температури загубите автоматично ще намалеят. Така наистина се получи някакъв прототип на миниатюрен реактивен двигетел и дори на генератор на ултратвърди гама лъчи, но едновременно с това плазмата не оправдаваше много надеждите, които й се възлагаха. Малкият плазмен двигател работеше, а тези, които се проектираха за по-голяма мощност, се взривяваха или преставаха да се подчиняват. Оказа се, че плазмата в определен диапазон на термична и електродинамична възбудимост не реагира така, както предвижда теорията. Това възмути всички, защото теорията беше съвсем нова и удивително изящна в математическо отношение.

Такива неща се случват. Нещо повече — трябва да се случват. Затова много теоретици, в това число и нашата група, без да се смущават от непокорността на явленията, започнаха да изучават плазмата там, където се държеше най-своенравно.

Плазмата — това има известно значение за моята теория — изглежда доста внушително. Направо казано, напомня отломка от слънцето, при това от централната му зона, а не от прохладната хромосфера. По блясък не отстъпва на слънцето, напротив — превишава го. Тя няма нищо общо нито с бледозлатистия танц на вторичната, вече окончателна гибел, която ни демонстрира дървото, съединяващо се с кислорода в печката, нито с бледолилавия съскащ конус, който излиза от дюзата на горелката, където флуорът реагира с кислорода, за да даде най-високата температура, достижима със средствата на химията, нито най-сетне с волтовата дъга, извития пламък между кратерите на два въглена, макар че при наличието на добра воля и съответно упорство изследователят би могъл да открие области с повече от 3’000 градуса. Същото се отнася и за температурите, които възникват от изтласкването на приблизително милион ампера в тънък проводник, от което той се превръща в едно съвсем топло облаче, и за термичните ефекти от ударните вълни при кумулативен взрив. Всичко това плазмата оставя далече зад себе си. В сравнение с нея подобни реакции би трябвало да се смятат за студени, направо за ледени, а ние не смятаме така само защото случайно сме се появили от съвсем вече застинала материя, омъртвена близо до абсолютната нула. Нашето храбро съществуване е отдалечено от нея само на около триста градуса по абсолютната скала на Келвин, докато в същото време тази скала достига нагоре милиарди градуси. Така че наистина няма да е преувеличение, ако отнесем дори най-огнените температури, които можем да постигнем в лабораторни условия, към явленията от областта на вечното топлинно мълчание.

Първите пламъчета на плазмата, които се появиха в лабораториите, също не бяха особено горещи — двеста хиляди градуса тогава се смятаха за внушителна температура, а милион беше вече необичайно постижение. Но математиката, тази примитивна и приблизителна математика, възникнала от анализа на явленията в студената сфера, подсказваше, че надеждите, възлагани на плазмата, ще се осъществят само на много по-високо температурно равнище. Тя изискваше истински високи температури, почти звездни. Имам предвид, разбира се, температурите в недрата на звездите. Това би трябвало да са необичайно интересни места, макар че явно още не е настъпило време да станат известни на човека.

И така, необходими бяха температури с милиарди градуси. Вървеше се към тях, ние също работехме над това и ето какво излезе наяве.

С нарастването на температурата скоростта на промените, независимо какви са, също нараства. При скромните възможности на течната капчица (каквато е нашето око), съединена с друга по-голяма капчица (каквато е мозъкът), дори пламъкът на свещта е сфера на явления, които са неуловими заради скоростта на протичането си, а какво да говорим за танцуващия огън на плазмата! Наложи се в общи линии да се потърсят други методи, плазмените разряди започнаха да се фотографират и ние също правехме това. После Маартенс с помощта на свои познати оптици и инженери-механици нагласи една кинокамера, истинско чудо (поне за нашите условия), която правеше милиони снимки в секунда. Няма да говоря за конструкцията й, извънредно остроумна и свидетелстваща за похвалните ни стремежи. Главното е, че изхабихме километри лента, а като резултат получихме няколкостотин метра, достойни за внимание, и ги прожектирахме със скорост, забавена хиляда, а след това десет хиляди пъти. Нищо особено не забелязахме, освен това, че някои припламвания, които по-рано се смятаха за елементарни явления, се оказаха конгломерати, възникващи от взаимното наслояване на хиляди извънредно бързи промени, но и с това в крайна сметка успя да се справи нашата примитивна математика.