Станислав Лем - Истината

Този биолог беше много по-млад от първия и затова не се отличаваше с неговата самоувереност. Плюс това явно имаше добро отношение към Маартенс.

— Това са някакви дълбоководни амеби — каза той. — Разкъсва ги вътрешното налягане, когато започва да пада външното. Така, както става с дълбоководните риби. Не могат да бъдат извадени живи от дъното на океана, винаги умират, разкъсани отвътре. Но откъде имате тези снимки? Спуснали сте камера на океанското дъно или какво?

Той ни гледаше с нарастваща подозрителност.

— Образът не е ясен, нали? — отбеляза скромно Маартенс.

— Макар че не е ясен, все пак е интересен. Освен това деленето става някак си ненормално. Не видях както трябва реда на фазите. Пуснете лентата още един път, само че по-бавно.

Прожектирахме филма възможно най-бавно, но това не помогна много, младият биолог не беше удовлетворен напълно.

— Не може ли по-бавно?

— Не.

— Защо не сте снимали с голяма скорост?

Много ми се искаше да го попитам смята ли, че пет милиона кадъра в секунда са малко ускорение. Но си прехапах езика. Не беше време за шеги.

— Да, деленето е ненормално — каза биологът, като видя филма за трети път. — Освен това изглежда, че всичко протича в по-плътна среда от водната… После повечето дъщерни клетки от второ поколение имат нарастващи генетични дефекти, митозата е непривична… И защо се сливат заедно? Това е много странно… С едноклетъчни в радиоактивна среда ли сте го правили? — попита той изведнъж.

Разбрах за какво мисли. Тогава много се говореше, че е извънредно рисковано да се изхвърлят радиоактивни отпадъци в херметически контейнери на дъното на океана, което може да доведе до заразяване на водата.

Убеждавахме го, че греши, че това няма нищо общо с радиоактивността и едва се отървахме от него. Мръщейки се, той се вглеждаше последователно във всеки от нас и задаваше все повече въпроси, на които никой не отговаряше, защото предварително се бяхме уговорили така. Събитието беше прекалено необикновено и прекалено значително, за да се доверим на страничен човек, макар и приятел на Маартенс.

— Сега, скъпи мои, трябва сериозно да помислим какво ще правим по-нататък — каза Маартенс, когато останахме сами след втората консултация.

— Това, което твоят биолог взе за понижено налягане, разкъсващо „амебите“, е в действителност внезапно понижаване на напрежението на магнитното поле… — казах на Маартенс.

Ханималди, който до това време мълчеше, се изказа както винаги благоразумно.

— Смятам — каза той, — че трябва да продължим експериментите…

Давахме си сметка за риска, който поемаме. Вече беше ясно, че плазмата, относително спокойна и поддаваща се на опитомяване при температури до милион градуса, някъде по-горе от този предел преминава в неустойчиво състояние и завършва краткото си съществуване с взрив като този, който в онова близко утро беше гръмнал в нашата лаборатория. Усилването на магнитното поле водеше само до почти непредсказуемо забавяне на взрива. Повечето физици смятаха, че значението на отделните параметри се променя скокообразно и затова ще бъде необходима съвсем нова теория за „горещия ядрен газ“. Впрочем, хипотези, стремящи се да обяснят този феномен, имаше доста.

Във всеки случай нямаше защо да се мисли за използване на горещата плазма за реактивни двигатели или за реактори. Този път беше признат за неправилен, водещ до задънена улица. Изследователите, особено тези, които се интересуваха от конкретни резултати, се върнаха към по-ниските температури. Така примерно изглеждаше положението, когато пристъпихме към по-нататъшните експерименти.

При температура над милион градуса плазмата ставаше материал, в сравнение с който вагон нитроглицерин е детска играчка. Но опасността не можеше да ни спре. Бяхме прекалено заинтригувани от своето поразително, сензационно откритие и готови на всичко. Друга работа е, че не виждахме множеството ужасяващи препятствия. Последната следа от яснота, която математиката внасяше в разпалените недра на плазмата, изчезваше някъде на прага на милион (или според други, по-малко надеждни изчисления, на милион и половина) градуса. По-нататък изчисленията не водеха до нищо, получаваше се пълна безсмислица.

Така че оставаше само старият метод на опитите и грешките, или на сляпото експериментиране — поне на първите етапи. Но как да се опазим от взривовете, които ни заплашваха всяка минута? Железобетонни блокове, най-здрава броня, всякакви заслони — всичко това защитаваше от капка материя, разпалена до милион градуса, не по-надеждно от лист цигарена хартия.