Станислав Лем - Фиаско

Оказа се, че — за съжаление — ГОД е бил прав, като е поставял тази операция извън множеството на поддаващите се на изчисление събития.

Ако всички заряди бяха улучили кората на самотния „воин“ под един и същи ъгъл; ако, пробивайки в нея тунели, те се бяха срещнали в центъра на тежкото ядро; ако с програмираната до секунди точност бяха превърнали това още неизстинало, полутечно ядро в газ, отломъците От разрушената луна, в сравнение с които Хималаите са трошици, биха се разпръснали по дотогавашната орбита, а ударната вълна на внезапно освободената енергия би предизвикала на Квинта само незначителни земетресения и би избутала към континенталния шелф следващи една след друга дълги вълни цунами.

Но Квинта се намеси в операцията. Трите ракети на „Хермес“, устремили се към луната откъм обърнатата към планетата страна, бяха пресрещнати от тежки балистични ракети, които ги смачкаха в газови огнени кълба и запалиха предсрочно носените от тях сидерални заряди. В резултат не се стигна до заплануваното центриране на всички удари в лунното ядро и кавитацията настъпи ексцентрично. Част от лунната кора на юг и дълбинните скални маси се строполиха върху Квинта, а останалата част — около шест седми от масата — се изкачи на по-висока орбита. Така стана, защото се предвиждаше сидераторите да се забият през кората в ядро то по спирала: едните приближаващи се към луната посока към планетата, трябваше да избутват разпада щото се небесно тяло към Квинта, а другите, устремили се към нея откъм планетата, да я изтласкват от Квинта към Дзета. След като бяха улучени именно тези ракети, които имаха за задача за пазят планетата от метеоритния потоп, по многобройни елиптични траектории върху Квинта палнаха около сто трилиона скални маси. Част от тях изгоряха от триенето в атмосферата, но най-големите отломъци, трилиони тонове, паднаха в океана, а по-слабо ускорилите се бомбардираха крайбрежието на Норстралия. Парчетата от луната се забиха в планетата като косо биещ заряд от сачми.

За две стотни от секундата след възпламеняването на кавитационните заряди луната се обви в жълтеникав облак — толкова гъст, че тя сякаш увеличи размерите си като бухнало тесто. После изключително бавно, като в забавен каданс, започна да се разпада, да се троши на неравномерно големи парчета, като портокал, от който невидими нокти откъсват сграбчените късове, а от пукнатините в кората на дълги езици избухваше светло пламтяща жарава, като слънчеви изригвания. На осмата секунда от кавитацията пламтящите кълба на ударните вълни придадоха на разпадащата се луна вид на огромен горящ храст в космическото пространство. Блясъкът затъмни най-близките звезди. В залата за управление всички застинаха разтревожени пред мониторите. Чуваше се само тракането на хронометрите, отчитащи хода на луноклазъма, а от огненото валмо изхвърчаваха, замъглени в прахоляк, избухващи като снаряди Алпи, Корделиери, Везувий. Още щом ужасяващият облак започна бавно да променя първоначалната си кръг ла форма в удължена, хората разбраха, че не е нужно да гледат уредите, за да разберат, че след няколко часа луната ще почне да пада върху планетата. За добро или за лошо, улучи я далече от ледения пръстен и едва след полунощ отклоненият рояк отломъци прониза ледената плоскост, предизвиквайки при сблъсъка истински фойерверки непосредствено над атмосферата.

Така демонстрацията на сила се превърна в катаклизъм.

На другия ден следобед Стеергард извика при себе си Накамура и двамата пилоти. Веднага след катастрофата „Хермес“ бе излязъл с пълна мощност на маневрените двигатели над еклиптиката, за да напусне рояка лунни отломъци, и сега се насочваше по параболичен курс към Дзета, като изхвърляше и оставяше зад кърмата радиосонди и трансмитери. В предаваните съобщения се съобщаваше, че Квинта сама е привлякла върху себе си остатъците от разбитата луна, защото изстреляните от нея балистични ракети са повлияли върху кавитацията и в резултат ексцентричното й протичане е засегнало и планетата.

Въпреки че разстоянието от Квинта до кораба се беше увеличило трикратно, оптически забележимите последици от катаклизъма бяха ужасяващи. От епицентъра в океана връхлитаха цунами. Водни маси, сто пъти по-високи от най-големите приливи, заливаха източните — като най-близки, — крайбрежия на Хепария и техният дълъг хиляди мили фронт вече бе потопил огромни равнинни площи, Океанът бе нахлул в дълбините на сушата и не се оттегляше, а образуваше там езера с размерите на морета, защото дълбоката плоча на литосферната обвивка на Квинта бе подложена на омачкване и водата запълваше възникналите на повърхността депресии.