Станислав Лем - Фиаско

Когато десетте сърца в пълна ембрионална компресия биеха вече само няколко пъти в минута, ГОД пое грижата за хората в безсъзнание, а специалистите от „Евридика“ се върнаха на борда й. Операторите изключиха от „Хермес“ компютрите на кораба-майка й сега единствено мъртвите кабели, непровеждащи в момента нищо, свързваха двата кораба.

„Евридика“ избута разузнавателния кораб от широко зейналата кърма, заобиколена от гигантските плоскости на разтвореното фотонно огледало. Удължавайки се и късайки като конци ненужните вече кабели, нейните стоманени лапи избутаха корпуса на „Хермес“ във вакуума. Бордовите му двигатели незабавно засияха с блед йонен огън, ала импулсът бе твърде слаб, за да го помръдне: такава огромна маса не би могла бързо да набере скорост. „Евридика“ прибираше катапултите си, затваряше кърмата и всички хора, които наблюдаваха старта от залата за управление, си отдъхнаха с облекчение — ГОД пристъпи към действие с точност до частица от секундата. Хиперголовите бустери — помощните стартови двигатели на „Хермес“, мълчали досега, дадоха огън. За по-добър разбег се отделяха поредните им степени. Йонните двигатели даваха всичко, на което са способни. Техният син, прозрачен пламък се смеси с ослепителното сияние на бустерите и сред трептящия зной корпусът отплува плавно и равномерно във вечната нощ. В полутъмната зала за управления отблясъкът от екраните падаше върху лицата на хората, застанали до командира, и в сумрака те изглеждаха смъртнобледи. „Хермес“ се отдалечаваше с нарастваща скорост, като биеше към тях с все по-дълъг, непрекъснат пламък. Когато далекомерите отчетоха необходимото разстояние, а в края на полезрението хаотично се превърташе празният цилиндър, който бе свързвал „Хермес“ и „Евридика“ до последния миг и при стартовите залпове бе отлетял в мрака, кърмовото огледало на милиардотонния кораб се затвори, през централния отвор бавно се подаде тъпият конус на емитера, блесна веднъж, втори, трети път, докато светлинният сноп се стрелна в космическата бездна и улучи „Хермес“. В двете зали за управление на „Евридика“ се разнесе хор от възгласи на радост и — трябва, да признаем — на приятна изненада, че всичко бе минало така гладко. Не след дълго „Хермес“ изчезна от визуалните монитори. На тях се появяваха само дребнички светещи пръстенчета, сякаш невидим великан пушеше цигара сред звездите и пускаше кръгчета бял дим от устата си. Накрая тези халки се сляха в трептяща точка — огледалото на разузнавача отразяваше светлината на ускоряващия го лазер на „Евридика“.

Бар Хораб се върна в своята каюта, без да дочака края на зрелището. Очакваха го седемдесет и девет най-трудни часа на сидерални манипулации с грацера „Орфей“, който при гравитационните резонанси трябваше да отвори темпоралния пристан и „Евридика“ да доплува до него, или по-точно казано — да се гмурне, защото това означаваше да се изолира напълно от външния свят.

Заповедта за задействуване, изпратена към „Орфей“, пътува до него две денонощия и точно през това време на Квинта се случиха няколко интригуващи събития. Докато уредите им не ослепяха изцяло, астрофизиците приемаха цялото галактично излъчване в областта на съзвездието Харпия. Спектрите на Алфа, Делта и Дзета изобщо не се променяха, което свидетелствуваше, че наблюдението на Квинта се провежда с висока точност. Достигащото до „Евридика“ лъчение от планетата се подлагаше на филтриране, а филтратите се сравняваха, наслагваха и оценяваха от каскадните усилватели на компютрите; при възможно най-голямото визуално увеличение системата на Дзета изглеждаше като петънце, което се закриваше от главичката на държана в ръка кибритена клечка.

Разбира се, цялото внимание на планетолозите се концентрира върху Квинта. Нейните спектрограми и холограми отразяваха не толкова картината на планетата, колкото предположенията на компютрите за нея. Понеже информацията се черпеше от фотонните снопове, разпръснати неравномерно по спектъра от всевъзможни лъчения, също както някога край първите телескопи в земните обсерватории, и в обсерваторията на „Евридика“ нямаше единомислие по най-важния въпрос: какво се вижда в действителност и какво само изглежда видяно.

Като всяка друга система за преобразуване на информация, и човешкият ум не може да разграничи остро пълната сигурност от предположенията. Звездата на Квинта — Дзета, газовата опашка на най-голямата нейна планета Септима и силното излъчване на звездния фон затрудняваха наблюденията. До момента бе установено, че по много физически параметри Квинта прилича на Земята. Атмосферата й съдържаше 29 процента кислород, около 60 процента азот и значително количество водна пара. Поради високото си албедо полярните шапки се виждаха още от околностите на земното Слънце. Нямаше съмнение — леденият пръстен е бил създаден вече по време на полета на „Евридика“ или поне тогава е достигнал размери, които го правеха забележим. Сега, когато бяха наблизо — в космически мащаб, изкуственият характер на радиоизлъчването на Квинта бе установен със сигурност. Разредите на атмосферните бури не влизаха в сметката. В късовълновия диапазон радиоизлъчването на Квинта се доближаваше по честота до аналогичната емисия на звездата й — Дзета. Така беше станало и на Земята след широкото разпространение на телевизията.