Станислав Лем - Фиаско

Възниква своеобразно, огромно множество от единици и наистина измежду тях трудно би се намерила такава, чиято жизнена цел ще бъде да сигнализира в космически мащаб как върви животът й. Изкуствената среда несъмнено е създадена с такъв инженерен размах, че никога да не постигне качествата на планетна „Личност“. Подобна изкуствена среда е НИКОЙ, нещо, което не е различно от ливадата, гората, степта. Само че тя не расте за самата себе си, не за себе си разцъфва — а за някого. За някакви същества. Дали те оглупяват от това, дали се превръщат в тъпи дармояди, безделничещи на зрелищата, организирани за тях от планетния надзор? Не е задължително. Въпрос на гледна точка. Онова, което за един човек е мошеничество или безделничене, за друг може да е смисъл на живота му. Още повече че ни липсват мерки и оценки, когато разглеждаме същества от друг свят и друга историческа епоха, толкова различна от нашата история.

Накамура и Лаугер отстояваха космологичната хипотеза. Който опознава Космоса, в Космоса загива. Не че губи живота си — смисълът на афоризма е съвсем друг. Астрономията, астрофизиката, космонавтиката са едва скромно и дребно начало. Ние самите вече сме направили следващата крачка, овладявайки читанката на сидералното инженерство. Не става дума също и за експанзията, наричана някога „ударна вълна на Разума“, който, след като овладее своята планета, завладява и близките планети и после се разпръсква из галактиките в звездна емиграция. С каква цел? За да заселва все по-гъсто вакуума? Не става дума за. „crescite et multiplicamini“ 20 20 Растете и се множете (лат.). — Б. пр. , а за действия, които не сме в състояние да разберем и още по-малко — да осмислим. Дали шимпанзето може да разбере каторжния труд на космогоника? Дали Вселената е много голям сладкиш, а цивилизацията — дете, което бърза да изяде този сладкиш? Мисълта за чуждоземни нашествия е проекция на агресивните черти на хищната, едва-едва цивилизоване човекомаймуна. Щом самата тя с удоволствие би направила на ближния си това, което за нея е неприятно, представя си и Високоразвитата цивилизация по свой си начин. Флотилии от галактически дреднаути ще кацнат на някаква бедничка планета, за да се доберат до местните долари, брилянти, шоколад и — разбира се — до красивите жени. А те са им толкова нужни, колкото на нас — самките на крокодилите. Тогава с какво се занимават онези над прозореца? С нещо, което не можем да разберем, ала същевременно не даваме съгласието си дейността на Онези да излезе извън областта на нашето разбиране. Моля: трябва да направим дупка в Хадес, в неговата темпорална луковица, за да се скрием в нея. Не играем обаче на криеница. Искаме да уловим цивилизацията, преди да излети от прозореца. Малко вероятно е, че пак ще бъдат изпратени експедиции със същата цел. Навярно потомците ни ще се отнасят към нас с такава почит, с каквато ние се отнасяме към аргонавтите, потеглили да завладеят Златното руно.

Каргнер, който също посещаваше Лаугер, наричаше „разбиране чрез неразбиране“ тази интерпретация на „цивилизацията извън интервала на контакта“. В последно време той рядко вземаше участие в дискусиите, защото наближаването на целта налагаше да присъствува почти непрекъснато в диспечерската зала.

Марек Темпе, който знаеше, че се казва другояче, ала не биваше да се издаде — заради лекарите, — прехвърляше в ума си екипажа на „Хермес“, преди да заспи. От десетимата му членове познаваше отблизо само Герберт, а от срещите у Лаугер — дребния, черноок Накамура. Не знаеше нищо за бъдещия си командир. Казваше се Стеергард и беше първи заместник на Бар Хораб. Социодинамичната теория на игрите беше допълнителната му специалност. Всеки участник в разузнавателния полет трябваше да има професия, съвпадаща с професията на някой друг от останалите, за да не възникват усложнения в случай на болест или нещастен случай. Гравистик-сидераторът Полассар отговаряше за двигателите на „Хермес“. Темпе го познаваше само като великолепен плувец; беше се възхищавал на мускулестото му тяло при скоковете с троен винт в басейна на „Евридика“. Това едва ли бе най-подходящото място за запознаване със сидералното инженерство и затова той се опитваше сам да разгризе този твърд орех, безуспешно обаче, защото само уводната му част изискваше познаване на цялото потомство на теорията на относителността. За първи Пилот бе избран Харрах. Едър, тежък, як, той се оправяше добре в информатиката и заедно с астроматика Халбан щеше да отговаря за компютъра на „Хермес“. Или, както се изрази компютърът, в лицето на тези двамата той имаше своите подчинени. Компютърът бе от така нареченото последно поколение — с възможно най-голямата изчислителна мощност. Нейните граници се очертаваха от такива свойства на материята като константата на Планк и скоростта на светлината. По-голяма изчислителна мощност имаха само така наречените имагинерни компютри, проектирани от математиците, занимаващи се с чиста математика, независима от реалния свят. Дилемата на конструкторите произлизаше от необходимите и същевременно противоречиви условия: да се поберат в най-малък обем възможно най-много неврони. Времето за преминаване на сигнала не трябваше да бъде по-голямо от времето, за което реагират съответните съставни части от компютъра. В противен случай времето за преминаване на сигнала ограничаваше скоростта на изчисление Най-новите релета реагираха за една стомилиардна част от секундата. Бяха с размерите на атоми. Затова диаметърът на същинския компютър бе едва три сантиметра. По-големият би работил по-бавно. Действително компютърът на „Хермес“ заемаше половината от залата за управление, но заедно с всички периферни устройства декодерите и подсистемите на така наречените лингвистични хипотезосъздаващи медитатори, следователно — неработещи в реално време. Затова пък в критични ситуации, in extremis, решенията се вземаха светкавично от ядрото, не по-голямо от яйце на гълъб. Компютърът се наричаше ГОД — General Operational Device. Мнозина мислеха, че абревиатурата GOD 21 21 Бог (англ.). — Б. пр. не е случайна. „Хермес“ разполагаше с два ГОД-а — на „Евридика“ те бяха осемнадесет.