Станислав Лем - Фиаско

Когато една година по-късно „Евридика“ започна да намалява скоростта си, застанала срещу колапсара, който нарастваше като същинска дупка в небето, дупка без звезди, той бе погълнат от тренировки, обучение и разнородно четиво, отказвайки се от опитите да си припомни кой е. Не от всички обаче: в реалната действителност бе вече един от пилотите, избрани да полетят с „Хермес“, но в сънищата си, за които не казваше никому, гой продължаваше да бъде човекът, навлязъл в Бърнамския лес.

„Евридика“ намаляваше скоростта си с редуцирана тяга в течение на няколко десетки часа, докато летеше по траектория, наричана еволвента, в посока към Бета от Харпия — невидима звезда, защото беше колапсар. Вече пресичаше издутите на значително разстояние една от друга изограви, чиито гравитационни влияния все още бяха поносими за кораба и хората. Избраният чрез изчисляване на оптималните стойности курс осигуряваше безопасността им, макар че трудно можеше да бъде наречен безпроблемен. Изогравите — линии, преминаващи през точки от пространството е едно и също изкривяване — се виеха на изолокаторите като змии в черен огън. Дежурните в залата за управление, която поемаше командуването на кораба само при високопроменлива сила на тежестта, гледаха примигващите пред тях монитори, пийваха си бира и се развличаха с празни приказки. Дежурствата бяха останали по традиция след класическата ера на астрогацията. Никой дори не би направил опит да мине на ръчно управление — реакциите на хората не бяха достатъчно бързи за това.

Колапсарът бе открит доста по-късно и създаваше сериозни проблеми. Най-лесно се откриват тези колапсари, които принадлежат към двойна система: в близост до тях има звезда, наричана „жива“, защото свети, и те смъкват горните слоеве на астросферата й, които се носят шеметно по спирала към Черната дупка, за да пропаднат в нея при акомпанимента на най-твърдото рентгеново лъчение. Този полет на газовете, откраднати от съседката, обкръжава колапсара като огромен диск, изключително нездравословен за всички обекти, включително й за ракетите. Никакъв кораб не би могъл да плава в околността му, защото още преди да бъде всмукан под хоризонта на събитията, радиацията ще унищожи мозъка и на хората, и на цифровите машини.

Самотният колапсар в съзвездието Харпия бе открит по пертурбациите, които бе причинил на нейните Алфа. Гама и Делта. Много сполучливо наречен Хадес, той имаше маса, равна на четиристотин слънчеви маси, и издаваше все по-силното си присъствие с липсата на закриваните от него звезди и с привидното струпване на звезди около хоризонта му, понеже той беше гравитационна леща за тяхната светлина. Анихилационната му обвивка се въртеше по екватора със скорост, равна на две трети от скоростта, на светлината, а центробежните сили и силите на Кориолис я издуваха, поради което Хадес не бе идеално кръгла сфера. Дори ако неговият хоризонт на събитията бе идеално сферичен, над него летяха гравитационни бури, които смачкваха и разтягаха изогравите. Осем теории обясняваха по различен начин причините за тези бури или циклони, като най-оригиналната, макар и не задължително — най-близката до истината поддържаше, че в хиперпространството Хадес се свързва с друг Космос и онзи се проявява, като предизвиква трусове на страшната „костилка“ на колапсара, на неговото ядро, сингуларността, на мястото без място и времето без време, където спейстемпоралната крива достига безкрайно висока стойност. Теорията за „другата страна“ на хадесовото ядро, където трансфиналните инженери от чуждия Universum все пак се справят с безкрайността на разрушеното пространство-време, бе всъщност математическо фантазиране на астрономите, опиянени от тератопологията — най-новата и извънредно модна правнучка на старата теория на Кангор. Дори имаше предложения да се нарече колапсарът Кантор, но неговият откривател бе предпочел име от митологията. Нито земният щаб на SETI, нито командуването на „Евридика“ се интересуваха особено какво става в действителност ПОД хоризонта на събитията. Причините бяха колкото практични, толкова и очевидни: хоризонтът определяше една непреодолима граница и каквото и да скриваше, той със сигурност беше порта към гибелта.

„Евридика“ летеше във високия вакуум над Хадес и отговаряше на всяка промяна в привличането със съответни маневри, изплювайки тежките елементи, които се синтезираха от водород и деутерий по цикъла на Олимос. Тя губеше милиарди тонове, но хитро си възвръщаше стабилността, понеже Хадес, принуждаван към такава сделка от законите за запазването, отдаваше на звездолета голяма част от енергията, освобождавана от всичко, което той, Хадес, поглъщаше, за да го погребе завинаги в ненаситната си утроба. Най-общо това приличаше на полет с балон, който не губи височина благодарение на торбите с баласт, изхвърляни от гондолата. Сравнението е обаче наистина най-общо: управляването на подобен „балон“ не би било по силите на нито един кормчия.