Станислав Лем - Фиаско

Макар и гигант за земните мащаби, „Орфей“ бе сламчица в сравнение с масата на колапсара, който трябваше да разлюлее, но той можеше да използува явлението гравитационен резонанс. Отдавайки на Хадес разтрепераната си душа, той щеше да го принуди да се свие и разпусне веднъж, а тогава черната преизподня щеше да разтвори челюстите си, пропускайки „Евридика“ във вихрите на брадихронните течения. Предварително би трябвало да се убедят, че отдалечената на пет светлинни години Квинта се намира вече в разцвета на технологичната ера и съгласно тази диагноза да установят най-подходящото време за посещения, след което „Евридика“ да си намери темпорално пристанище в Хадес, раздрусан от грацеровата емисия на „Орфей“. Той можеше да даде само един изстрел с кохерентна гравитация и с него се самоунищожаваше, така че операцията не би могла да се повтори. Ако не успееше още първия път — поради грешка в навигацията в темпоралните бури, невярна оценка на темпото на цивилизационно развитие на Квинта или някакъв друг, невзет под внимание фактор, — експедицията щеше да претърпи фиаско, в най-добрия случай означаващо завръщане на Земята с празни ръце. Планът се усложняваше допълнително от намерението да използуват в преизподнята на Хадес ретрохрони или времето, течащо обратно спрямо времето на цялата Галактика, тъй че експедицията да може да се завърне в близост до Слънцето само десет-петнайсет години след старта, независимо от хилядите парсеци, които разделяха Харпия От Земята. Наистина точната дата на завръщането лежеше в интервала на неопределеността: части от секундата при плаване по брадихроните и ретрохроните са определящи за години, протичащи далече от пресите и мелниците на гравитацията. Умът на четящия човек отказваше да приеме тези обяснения, изпълнени с противоречия. Главното от тях бе такова:

Предвиждаше се „Евридика“ да се установи над колапсара в безвремието или поне във време, различно от обичайното. Разузнавачите ще полетят към Квинта и ще се завърнат. Това ще им отнеме повече от седемдесет хиляди часа или около осем години. Под удара на грацера колапсарът би трябвало да трепти между формата на диск и издължено вретено едва няколко мига — за всички далечни наблюдатели. Следователно, при завръщането си разузнавачите вече няма да заварят кораба-майка в темпоралното пристанище. Доста време преди това Черната дупка ще е приела отново формата на сфера. Напусналият Квинта „Хермес“ обаче би трябвало да намери кораба-майка в този пристан. Как да го намери, след като пристанът е възникнал само за да изчезне и затова при завръщането на „Хермес“ вече няма да съществува? Тук няма ли противоречие?

— Някои физици — обясни му Лаугер — твърдят, че това се разбира от само себе си. Всъщност те го разбират като съвпадение на теорията с резултатите от измерванията. Драги мой, физиката е тясна пътечка, ограничена от бездни, недостъпни за човешкото въображение. Това е множество от отговори на някои въпроси, които се задават на света, но светът отговаря само при условие, че няма да му поставяме други въпроси, продиктувани от здравия разум. А какво е здравият разум? Той е онова, което се опира на същите сетива, каквито имат и маймуните. Този интелект иска да опознава света съгласно правилата, формирани от неговата земна жизнена ниша. Ала светът извън нишата, този инкубатор на интелигентни човекомаймуни, има свойства, които не можеш да вземеш в ръка, не можеш да отхапеш, чуеш, почукаш и по този начин — да присвоиш. За „Евридика“, намираща се в колапсарния пристан, полетът на „Хермес“ ще трае няколко седмици. За екипажа на „Хермес“ — повече от година и половина: три месеца за полета до Квинта, една година на Квинта и още едно тримесечие за обратния път. За наблюдателите, които не се намират нито на „Евридика“, нито на „Хермес“, разузнавачът ще изпълни задачата си за девет години, а корабът-майка ще изчезне от очите им за същото време. Според часовниците на борда й „Евридика“ ще премине от петък в събота, пак ще се върне в петък и тогава колапсарът ще я изплюе в околното пространство. Поради скоростта на „Хермес“, близка до тази на светлината, на него времето ще тече по-бавно, отколкото на Земята. На „Евридика“ времето ще тече още по-бавно, а после благодарение на маневрите й ще се върне обратно: тя ще слезе от брадихроната на ретрохроната, а от нея ще скочи на галактохроната, тоест от гравитационно разтегленото време в обратното време, от което ще изскочи в неогънатото пространство-време и там ще срещне „Хермес“. Тук няма никакво, тъй да се каже, обективно противоречие. Противоречията възникват при сблъсъка на разума, излюпил се при нищожната земна сила на тежестта, с явленията, протичащи при билиони пъти по-голяма сила на тежестта — и това е всичко. Светът е изграден съгласно универсални правила, наричани закони на Природата, но един и същи закон може да се изявява с различна интензивност. Ето един пример: за този, който се е гмурнал в дълбините на Черната дупка, пространството придобива свойства на време, защото той вече не може да се върне от него — също така както не можеш да се движиш в обратна посока и земното време, тоест назад в миналото. Ние не сме в състояние да си представим какви ще са преживяванията на такъв гмуркач, дори ако предположим, че той няма да загине мигновено под хоризонта на събитията. Все пак аз смятам, че светът е устроен благосклонно, щом ни се удава да опознаваме онова, което противоречи на нашите сетива. Впрочем помисли сам: детето овладява езика, без да познава нито принципите на морфологията и синтаксиса, нито вътрешните противоречия на езика, който остават скрити за говорещия. Етоле ме накара да се разфилософствувам. Човекът се стреми към окончателни истини. Аз смятам, че всеки смъртен разум търси същото. Какво представлява окончателната истина? Краят на пътя, където няма повече нито тайни, нито надежди. Където вече не може да се пита за нищо, понеже всички отговори вече са дадени. Такова място не съществува. Космосът е лабиринт, изграден от лабиринти. Всеки разкрива следващия. Там, където не съумяваме да се доберем лично, стигаме чрез математиката. От нея си правим колички, с които се придвижваме из нечовешките територии на света. С математически методи може да се конструират и извънкосмични светове, все едно дали съществуват или не. Освен това можеш да захвърлиш математиката и нейните светове, за да навлезеш в отвъдния свят чрез вярата. С това се занимават хората от типа на отец Араго. Разликата между мен и него е разлика между възможността за осъществяване на определени неща и надеждата да се осъществят определени неща. Моята професия обхваща това, което е възможно, а неговата — това, което е само очаквано и става възможно едва след смъртта. Ти какво изпита, след смъртта? Какво видя?