Станислав Лем - Фиаско

— Няма.

— Би ги огорчил. Знам, че няма да го направиш.

— А те няма ли да се досетят, ако…

— Не мисля. Лекарите ще изследват актуалното здравословно състояние на екипа. Гласуването е тайно. Гласува съветът. От пет гласа ще получиш три. Така предполагам. А ти го казвам още отсега, защото трябва здравата да залегнеш над учението. На симулаторите си показал умения на астронавигатор, първокласни за онова време, но не и за днес. Една година ще бъдеш звезден гимназист. Ако се справиш, ще видиш квинтяните. А сега довиждане, че имам много работа.

Станаха. Марек беше по-висок от прочутия физик. Той няма да полети — помисли си. Лаугер го изпрати до вратата. Не видя светлинките по черния екран, не помнеше дали бе си взел довиждане, дали изобщо беше казал нещо. Не помнеше и как се бе озовал в своята кабина. Не знаеше какво прави. По погрешка отвори вратата към банята, видя лицето си в огледалото и каза:

— Ще видиш квинтяните.

Залови се сериозно с учене. Балансът от статистическите изчисления бе достатъчно красноречив. Животът възниква на планетите и продължава милиарди години ням. Цивилизациите го надрастват — не за да изчезнат, а за да се вкакавидят в онова, което е извънчовешко.

Понеже за една обикновена, спирална галактика честотата на техногенните раждания е почти постоянна, те се появяват, достигат зрелост и изчезват с еднакво темпо. И макар че непрестанно възникват нови, те се изпаряват от интервала на контакта, преди някой да успее да размени сигнали с тях. Немотата на примитивно съществуващите цивилизации е очевидна. Безброй хипотези бяха посветени на мълчанието на високоразвитите. Образуваха цяла библиотека, която той засега прескочи. Четеше: за дадения момент, за дадения век (което астрономически е едно и също), може да се признае, че Земята е в областта на Млечния път единствената цивилизация, ВЕЧЕ техническа и ВСЕ ОЩЕ биологична. Изглеждаше, че това твърдение погребва изчисленията на CETI. Трябваше да мине век и половина, за да се разбере, че не е така. Не е възможно да се покори с обикновен полет пространството между две звезди, та едни Живи и Разумни да се срещнат с Други и да се върнат. Дори ако астронавтите пътуват със субсветлинна скорост, пак няма да видят нито тези, към които са се запътили, нито онези, които са ги изпратили от Земята. За пътя в двете посоки ще бъдат необходими най-малкото векове, докато за астронавтите на борда ще изминат само няколко години. Това категорично твърдение на науката бе дало на Църквата повод за следните теологични размишления: Този, който е сътворил света, е превърнал срещата между Създанията от различните звезди в непостижима мечта. Издигнал е между тях преграда, идеално пуста и невидима, но непреодолима: свои, а не човешки бездни. Но все пак човешката история винаги се е развивала по-иначе в сравнение с онова, което е предвидила мисълта. Бездните на пустотата действително се оказаха непреодолима преграда. Ала тя можеше да бъде заобиколена чрез серия специфични маневри.

Усредненото време в Галактиката е едно — тя самата представлява часовник, показващ своята възраст и оттам — и времето. Там обаче, където силата на гравитацията е най-голяма, галактичното време е подложено на резки промени. То има граници, където спира. Това са сферите на Шварцшилд — черните обвивки на пропадналите в себе си звезди. Такава обвивка е хоризонт на събитията. Приближаващият се към него предмет започва да се размазва пред очите на един далечен наблюдател и изчезва, преди да докосне повърхността на Черната дупка, защото времето, разтягано от гравитацията, измества първоначално светлината към инфрачервената област, а после към все по-дългите електромагнитни вълни, докато накрая нито един отразен фотон не се връща към очите на наблюдателя: Черната дупка завинаги поглъща с хоризонта си всяка частица и всеки квант светлина. Впрочем, приближавайки се към Черната дупка, пътешественикът ще бъде разкъсан заедно с кораба си от нарастващата гравитация. Приливите на силата на тежестта разтягат там всеки материален обект, докато той се превърне в същинска нишка, чието продължение е радиусът на Черната дупка, и се гмурне в нея безвъзвратно.

Около пропадналите в себе си звезди — колапсарите, не може да се лети по произволна траектория; гравитационните приливи ще убият пътниците и ще разкъсат кораба им. Дори ако този кораб е най-плътното космическо джудже, неутронна звезда, сфера от пресовани в себе си атоми, замръзнали до твърдост, в сравнение с която стоманата е по-мека от газ, пак нищо няма да помогне. Колапсарът ще изтегли и тази сфера във вретено, което за миг ще разтроши и погълне, а от него ще останат само агоналните факли на рентгеновото лъчение. Така колапсарите, възникнали от звезди, няколко пъти по-тежки от нашето Слънце, ликвидират завчас всички пришълци. Ако обаче масата на Черната дупка е равна на сто или хиляди слънчеви маси, силата на тежестта по нейния хоризонт може да бъде слаба като земната. Първоначално нищо не застрашава кораба, достигнал до него, и екипажът дори може да не забележи, че преминава през такъв хоризонт. Никога обаче няма да успее да изплува над тази невидима граница. Корабът, всмукан в дълбините на един огромен колапсар, в зависимост от масивността на капана, за няколко дни или няколко часа бива унищожен, докато пада към центъра му.