Станислав Лем - Фиаско

— Къщата, в която се намираме, е разположена усамотено. Принуден съм непрекъснато да вземам предохранителни мерки поради това, че ме обсаждат мравки.

Стана.

— Правих експерименти. С помощта на диамантен свредел отчупих от сферата парченце, не по-голямо от маково зрънце. То имаше същото привличащо действие като цялата сфера. Открих също, че ако я обвия с дебел оловен кожух, действието й спира.

— Някакви лъчи…? — подхвърли с хриплив глас слушателят. Взираше се като хипнотизиран в лицето на стария учен, едва различимо в полумрака.

— Възможно е. Не знам.

— … у вас ли е сферата?

— Да. Искате ли да я видите?

Слушателят скочи. Професорът го пропусна пръв през врата, върна се да вземе от бюрото ключа и забърза след госта си по тъмния коридор. Влязоха в малка стаичка без прозорци. Беше празна, само в ъгъла имаше старомоден огнеупорен сейф. Слабата светлина на електрическата крушка без абажур се отразяваше синкаво в бронираните му стени. Професорът напъха със сигурна ръка ключа в ключалката. Превъртя, чу се скърцането на отдръпващите се резета, дебелата врата се открехна. Той отстъпи встрани. Сейфът беше празен.

Каютите на физиците се намираха на четвъртия етаж. Новият член на екипажа вече се ориентираше добре на „Евридика“. Бе проучил плана на целия кораб, толкова различен от онези, на които бе летял някога. Доста наименования не му бяха ясни, не разбираше и какво е предназначението на много съоръжения от носовия отсек — напълно автоматизиран и изолиран от останалата част с три шлюзови камери. Комуникационните тунели, същинска мрежа под цилиндрично разположения град, пресичаха надлъж и шир гъсеничния молох. Мускулите му още пазеха спомена за нощни разходки в тесни коридори с овално сечение или кръгли като кладенци, в които при безтегловност се налагаше да плува, помагайки си навремени с леко отблъскване, за да направи необходимия завой; в товарните кораби можеше да се стигне до складовите помещения и по-просто, през вентилационната шахта на климатичната инсталация — достатъчно бе да включи компресора и да се понесе мигновено при шума на почти истински вятър, чудейки се какво да прави с увисналите във въздуха крака, които му се струваха излишен, рудиментарен орган. Сега почти му беше жал за безтегловността, която едно време често проклинаше. Законите на Нютон си казваха думата: ако удареше с чукчето, без да се държи здраво с другата ръка, веднага хвръкваше от равнодействуващата сила със забавни салта.

Асансьорите, всъщност безколесни овални кабини с толкова изпъкнали стъкла, че отразяваха човешките лица деформирани и намалени, пътуваха безшумно, като отчитаха изминатите сектори и примигваха на спирката, на която трябваше да се слезе.

Подът на коридора бе застлан с материал, едновременно грапав и пружиниращ. Той тръгна край редицата врати, леко изпъкнали като стената, с високи, обковани с мед прагове — навярно по каприза на архитекта по вътрешно обзавеждане. Другояче не си го обясняваше. Когато застана пред вратата на Лаугер, самоувереността му изведнъж се изпари. Все още не съумяваше да се държи като член на екипажа. Сърдечността на хората в каюткомпанията, готовността ту на едни, ту на други да го канят на тяхната маса, му се струваха пресилени, като че ли само се преструваха, че уж е един от тях и само временно не му е дадена никаква работа. Той вече беше говорил с Лаугер, който го увери, че може да го посети винаги, когато поиска, ала и това го изпълни с подозрителност — вместо с доверчивост. В края на краищата Лаугер не бе кой и да е, а физик номер едно, и то не само на „Евридика“. Не бе предполагал, че ще се колебае как да се държи с някого, думата „етикеция“ му звучеше като думата „флирт“ в подземията на пирамида. Докосна с крайчеца на пръстите си вратата без дръжка и тя се отвори незабавно, а той едва не побягна като дивак от автомобил. Просторното помещение го изненада с безпорядъка си. Сред купчините ленти, плочи, листове хартия и атласи се издигаше голямо писалище с извит в полукръг плот. В средата му имаше въртящ се стол, а над него — правоъгълна чернота с блуждаещи светлинки. От двете страни на това искрящо табло висяха фотографии на спирални галактики, осветени отзад, по-нататък цилиндрични колони с дисковете за процесорите. В левия ъгъл, забит с горния си край в тавана, бе поставен напреко огромен четириъгълен уред с прикачено столче; от пролуката под бинокулярния апарат изплуваше с леки подскоци лента с графично изображение, която падаше нагъната на пода. Той бе застлан с персийски килим с протрити йероглифни шарки. Този килим окончателно го втрещи. Цилиндричната колона изчезна и разкри входа към съседното помещение. Там беше Лаугер, в спортен панталон и пуловер, с отдавна неподстригвана коса; усмихваше се искрено и дружелюбно. Лицето му бе месесто, като на преждевременно състарено дете. Лаугер никак не приличаше на творец на големите абстракции — също като Айнщайн, докато е работел като чиновник.