Станислав Лем - Фиаско

Прикрепени с кукички към стъклена плочка, вътре се виждаха внушителни екземпляри термити. Няколко войници — огромни и като че ли сакати създания. Една трета от тялото им бе покрита с рогова броня, завършваща отпред с раздвоени щипци. Деликатните крачета и задната част бяха похлупени с прекомерно голяма броня.

— Нищо ново за вас, нали, господине? Известно ви е, че термитите обитават определени територии… В Южна Америка… Имат два вида войници, нещо като вътрешна полиция и бранители. Термитниците достигат височина осем метра. Изградени са от пясък и секрети, образуващи цимент, по-твърд от портландския. По-твърд от всяка стомана. Безоки, меки, бели насекоми, които от десет-петнайсет милиона години живеят изолирано. Изследвани от Пакард, Шмелц и др. Но никой тях не е подозирал дори… Разбирате ли? Спасих сина му и в замяна той… Ох, мъдрец беше Нфо Таубе… Знаеше как да се отблагодари на белия човек с действително кралски подарък… Такъв един съвсем побелял, черен, та чак сив негър, досущ опушена в дим; маска. Каза ми следното:

— Термитниците се простират на цели мили. Дяла-та равнина е покрита с тях. Като гора, като мъртва гора, един до друг, вкаменени гигантски дънери — трудно е да се промъкнеш между тях. Почвата навсякъде твърда, боботи глухо под краката, покрита с възли от нещо като дебели върви. Това са каналите, по които бягат термитите. Изградени са от същия цимент, както и термитниците. Стигат далече, проникват под земята, излизат на повърхността, разклоняват се, кръстосват се, влизат навътре в термитниците, а на всеки трийсетина сантиметра има удебелявания, където се разминават бягащите в противоположни посоки мравки. Там, в дълбините на града, след милионите вкаменени термитници със сляп, бурен живот, има един различен конус. Неголям, черен и изкривен като кука.

Показа ми с кафявия си пръст как изглежда.

— Там е сърцето на народа на мравките. Не щя да ми каже нищо повече.

— И вие му повярвахте? — прошепна слушателят. Черните очи на професора го пареха.

— Върнах се в Бон. Купих петдесет килограма динамит на пръчки от по един фунт, каквито използуват в мините. Кирки, лопати, белове лизгари, пълно оборудване. Резервоари със сяра, метални въжета, чинии, мрежи — най-доброто качество, което намерих. Бидони с авиационен бензин и арсенал от инсектициди, всичко, което можете да си представите. После наех дванайсет носачи и поех към джунглата.

— Чували ли сте за експеримента на Коленджър? Приеха го за фантазиране. Той бе любител, наистина не мирмеколог. Срязал един термитник от горе до долу със стоманена плоча, тъй че двете части да нямат никаква връзка помежду си. Конусът бил нов, току-що построен от термитите. След шест седмици извадил плочата и се оказало, че те са построили коридорите си така, че краищата им от двете страни на преградата да съвпадат точно — нито милиметър разлика вертикално или хоризонтално. Съвсем както хората изграждат тунели, започвайки работа едновременно от двете страни на планината и срещайки се във вътрешността й. Как са контактували термитите през стоманената плоча? После — експериментът на Глос. Също с недоказани изводи. Той твърди, че ако царицата на термитите бъде убита, намиращите се на няколкостотин метра от конуса насекоми проявяват възбуда и незабавно се връщат вкъщи.

Пак замълча. Взираше се в червената жар в камината, над която се появяваха и изчезваха ефимерни синкави пламъчета.

— Пътят беше… да. Най-напред избяга водачът, после преводачът. Хвърляха се в реката и изчезваха. Когато сутрин се събуждах в москитиерата — мълчание, облещени очи, ужасени лица и шепот зад гърба ми. Накрая ги завързах за себе си, а края на връвта увих около китката си. Взех им ножовете, за да не я прережат. Очите ми се възпалиха от постоянното недоспиване и от слънцето. Сутрин клепачите ми бяха така залепнали, че не можех да отворя очи. А беше насред лято. Ризата се беше втвърдила от пот като колосана, ако докоснел шлема си от външната страна с пръст, изскачаше мехур. Дулото на карабината пареше като нагорещено до червено желязо.

Пробивахме си път трийсет и девет дена. Не исках да минавам през селцето на стария Нфо Таубе — той ме беше помолил за това. Излязохме от джунглата най-неочаквано. Внезапно този дяволски, душен гъсталак от листа, лиани, крещящи папагали, маймуни свърши. Докъдето ти стигат очите, се простираше равнина, жълта като кожата на стар лъв. А по нея сред кактусите конуси. Термитници. Изграждани сляпо отвътре, затова често с неправилна форма. Там пренощувахме. Призори се събудих със страхотно главоболие. Предния ден неразумно бях свалил за миг шлема си. Слънцето беше високо на небосклона, а жегата такава, че въздухът пареше дробовете. Предметите в далечината трептяха, сякаш пясъкът гореше. Бях сам. Негрите бяха прегризали връвта и бяха избягали. Бе останало само едно тринайсетгодишно момче, Уагаду.