Станислав Лем - Фиаско

Запали лампата над възглавницата на долното легло, зави краката си с одеялото и мислейки си, че пак проявява мързел и бездействува, даде обещание да е за последен път. Отвори книгата на мястото, което Герберт му беше означил. Почете малко, без да схваща смисъла, така му въздействуваха най-обикновените черни букви. Шрифтът, жълтеникавата, изтъняла хартия на страниците, истинските шевове на подвързията, изпъкналото гръбче му се сториха нещо неописуемо близко, родно, единствено, загубено и отново намерено, въпреки че никога не се беше смятал за страстен любител на четенето. Сега обаче откриваше в него нещо тържествено, сякаш отдавна мъртвият автор някога му бе дал обещание и въпреки че се бе наложило да преодолява толкова много пречки, то бе изпълнено. Той имаше чудат навик: отваряше книгата напосоки и започваше да чете оттам. Писателят надали би бил доволен от това. Защо правеше така, сам не знаеше. Може би му се искаше да навлезе в измисления свят не през парадния вход, а чрез директен скок в сърцевината. Така направи и сега.

„… да ви разкажа ли, господине?

Професорът сплете пръсти на гърдите си.

— С кораб до пристанището на Бома — започна, като се отпусна в креслото. Притвори очи. — С витлов кораб до Бангала. Там започва джунглата. После шест месеца на кон, по-нататък вече не може. Дори мулетата умират… Сънна болест. Там имаше един шаман, Нфо Таубе — изговори името с френско ударение на последната сричка. — Бях отишъл да ловя пеперуди. Но той ми показа пътя…

Замълча за миг. Отвори очи.

— Знаете ли какво значи джунгла, господине? Откъде ще знаете! Зелен, пощурял живот. Всичко тръпне, дебне, мърда в гмежта от създания-чревоугодници, полудели цветя като експлозия от багри, насекоми, скрити в лепкавите паяжини — хиляди, хиляди неидентифицирани видове. Не като у нас в Европа. Няма нужда да търсиш. Нощем цялата палатка се покрива с нощни пеперуди, големи колкото длан, напористи, слепи, стотици падат в огъня. По брезента мърдат сенки. Негрите треперят от страх, вятърът напира от различни страни върху палатката. Лъвове, чакали… Но това не е нищо. После идват изтощението и треската. Ако вече сте изоставили конете, продължавате пешком. Имах ваксина, хинин, германий, всичко, което може да потрябва. Най-сетне един ден — неизвестно кой поред, човек само чувствува; че делението на седмици и целият календар са смешно изкуствени, — един ден повече не може да се върви. Джунглата свършва. Още едно негърско селце. Край самата река. Реката я няма на картата, понеже три пъти годишно пропада в подвижни пясъци. Част от коритото е под земята. Та селцето е просто от няколко колиби, слепени от глина и тиня, изсъхнали на слънцето. Нфо Таубе живееше там. Не знаеше английски, че и откъде. Имах двама преводачи. Единият превеждаше думите ми на диалекта от крайбрежието, а другият — от диалекта на езика на бушмените. Над цяла ивица от Джунглата, от шест градуса ширина, господствува старо кралско семейство. Потомци на египтяните, мисля. По-високи и далеч но-интелигентни от средноафриканските негри. Нфо Таубе дори ми начерта карта, като обрисува на нея границите на кралството. Бях спасил сина му от сънна болест. Затова…

Без да отваря очи, професорът посегна към вътрешния си джоб. Извади от бележника лист хартия, надраскан с червено мастило. На него се виждаше плетеница от линии.

— Трудно е за ориентиране… Тук свършва джунглата, като отсечена с нож. Това е границата на кралството. Попитах го какво има отвъд нея. Не искаше да говори през нощта. Трябваше да отида денем. Чак тогава, в своята воняща дупка без прозорци… не можете да си представите какъв задух, господине… той ми каза, че по-нататък са мравките. Бели, слепи мравки, които изграждат големи градове. Страната им се простира на цели километри. Червеникавите мравки се сражават с белите. Идват като пълноводна, жива река през джунглата. Тогава слоновете излизат в околността на стада, пробивайки в джунглата широки тунели… Тигрите бягат. Дори змиите. От птиците остават само лешоядите. Мравките вървят различно, понякога месец; денем и нощем, като ръждив стремителен поток, а каквото се изпречи на пътя им, унищожават го. Стигат до края на джунглата, срещат конусните постройки на белите и битката започва. Нфо Таубе я бил виждал веднъж през живота си. Побеждавайки стражите на белите, червеникавите мравки навлизат в града. Никога не се връщат. Другата година обаче през джунглата тръгват нови пълчища. Така е било по времето на баща му, на дядо му и прадядо му. Така е било винаги. Почвата в града на белите мравки е плодородна. В старо време негрите се опитвали да я култивират. Мъчели се да унищожават с огън термитниците. Но загубили битката. Посевите били съсипвани. Хората изграждали колиби и огради от дървета. Термитите стигали до тях по подземни коридори, прониквали дълбоко в конструкцията и я прегризвали отвътре, та тя да рухне, щом я докоснеш с ръка. Опитвали се да използуват глина. Тогава вместо работниците се появявали войниците. Ето тези — посочи той към един буркан.