Станислав Лем - Фиаско

Тръгнахме. Двамата мъкнехме багажа на разстояние двайсетина крачки. После се връщахме за останалите неща. Под лъчите на прижурящото сатанинско слънце повторихме това пет пъти. Въпреки бялата риза гърбът ми изгоря, раните не зарастваха. Спях по корем. Но това са дреболии. Цял ден навлизахме дълбоко в Града на термитите. Не знам дали на света има нещо по-страшно. Представете си, господине: отпред, отзад, отвсякъде каменни двуетажни термитници. На места толкова близко един до друг, че едва се промушвахме. Безкрайна гора от грапави сиви колони. А вътре в тях, само щом спирахме, се чуваше слабо, непрестанно, монотонно шумолене, навремени прекъсвано от единично изщракване. Докосната с ръка, стената на термитника вибрираше, трептеше без прекъсване, денем и нощем. Няколко пъти се случи да стъпчем един от онези тунели, които изглеждаха като пепелявосиви поводи, разхвърлени по земята на цели връзки. През тях тичаха в редица безброй бели насекоми. Мигновено се показваха роговите шлемове на войниците, които слепешком сечеха въздуха с ножиците си и изхвърляха лепкава, пареща течност.

Вървяхме така два дни и дума не можеше да става за ориентиране. Два, три, четири пъти на ден се покатервах на някой по-висок термитник и търсех онзи, за който говореше Нфо Таубе. Ала виждах само вкаменената гора. Зад нас джунглата се изправяше като зелена ивица, после — като синя черта на хоризонта, накрая и тя изчезна. Привършвахме запасите от вода. А термитниците край нямаха. През далекогледа ги виждах чак до хоризонта, където се сливаха като житни класове. Възхищавах се от моето момче. То вършеше покорно всичко, което и аз, въпреки че не знаеше защо го правя. Вървяхме така четири дни. Бях напълно замаян от слънцето. Защитните очила не помагаха. Страхотен блясък се сипеше и от небето, към което не смеех да погледна преди здрач, и от пясъка, който искреше като живак. А наоколо — безкрайни конусни палисади. Нито следа от живо същество. Дори лешоядите не навлизаха насам. Само единични кактуси тук-там.

Най-сетне една вечер, след като разделих полагащата ни се за деня порция вода, се покатерих на“ върха на един много голям термитник. Мисля, че помнеше времената на Цезар. Огледах се без никаква надежда, когато изведнъж забелязах в далекогледа черна точка. Помислих си най-напред, че стъклото е изцапано. Грешех. Беше онзи термитник.

На другата сутрин станах преди изгрев-слънце. Едва събудих момчето. Понесохме багажа в посоката, която бях определил по компаса. Направих и скица на околността. Въпреки че ставаха все по-ниски, конусите се доближаваха един до друг. Накрая образуваха такава преграда, че не можах да се промуша. Негърчето все още можеше, затова му подавах денковете, застанал между две циментови колони. После се катерех сам и се смъквах надолу. Придвижвахме се така пет часа. За това време изминахме около сто метра. Разбирах, че по този начин няма да постигнем нищо, ала бях обзет от някаква треска. Не в буквалния смисъл, аз и без това непрекъснато имах температура около трийсет и осем градуса; По вина на климата. Впрочем той може би влияеше и на мозъка. Взех пет фунта динамит и взривих конуса, който ни препречваше пътя. Запалих шнура и се скрихме зад съседните. Земята потрепера. Но другите термитници си стояха непокътнати. От взривения останаха само големи чирепести парчета, с мърдащи бели тела по тях. До този момент взаимно не си бяхме вредили. Сега започваше война, Не можехме да минем през издълбания от взрива кратер. От бездната изпълзяваха десетки хиляди термити, изливаха се на вълни като лава. Опипваха всяка педя почва. Запалих сярата и взех на гърба си резервоара. Нали знаете, господине, как изглежда такъв апарат? Напомня градинарска пръскачка. Но е огнехвъргачка. От тръбата в ръката ми избухваше дразнещ дим. Сложих си газовата маска, дадох и на момчето. Дадох му също и специално поръчаните за тази цел обувки, покрити със стоманена мрежа. Това ни помогна да оживеем. Струите дим пропъждаха термитите. Които не отстъпваха; умираха. На едно място се наложи да използувам бензин, разлях го и го подпалих, за да образувам огнена завеса между нас и термитите. До черния термитник оставаха някакви си стотина метра. Не можех и да помисля за сън. Седяхме до димящия резервоар, светехме си с ръчен прожектор. Ама че нощ! Били ли сте някога шест часа в противогаз, господине? Не? Ами тогава представете си, че към лицето ви се притиска нагорещена гумена муцуна. Когато исках да си поема свободно дъх, смъквах маската, но се задушавах от дима. Така мина нощта. Момчето трепереше, без да спре. Боях се да не е треска.