Станислав Лем - Фиаско

Най-сетне настъпи новият ден. Водата привършваше. Имахме само още един бидон. Щеше да ни стигне най-много за три дни при оскъдно задоволяване на жаждата. Налагаше се да се върнем възможно най-бързо.

Професорът прекъсна разказа си, отвори очи и се загледа в камината. Жарта бе посивяла. Светлината на лампата обгръщаше стаята: зелена, мека светлина, която сякаш прозираше през воден слой.

— Тогава стигнахме до черния термитник. Той вдигна ръка.

— Като изкривен пръст. Така изглеждаше. С гладка, като че ли полирана повърхност. Заобикаляха го ниски термитници с особена форма — не вертикални, а наведени към него, човек би рекъл — ужасяващи маски с гротесков поклон.

Натрупах целия багаж на едно място в кръга — имаше-нямаше четирийсет крачки в диаметър — и пристъпих към работа. Не исках да унищожавам черния конус с динамит. Откакто бяхме навлезли в околността около него, мравките повече не се появиха. Най-после можех да смъкна противогаза от лицето си. Какво облекчение! В следващите няколко минути на света нямаше по-щастлив човек от мене. Неописуемото удоволствие от волното дишане — и този конус, черен, кошмарно изкривен, неприличащ на нищо познато ми дотогава. Подскачах в танц и пеех като луд, без да обръщам внимание на потта, която се лееше от челото ми като град. Моят Уагаду ме гледаше ужасен. Може да си е мислел, че отдавам почит на черния бог…

Бързо се овладях. Нямаше много поводи за радост: водата се свършваше, сухите провизии щяха да ни стигнат най-много за два дни. Наистина оставаха термитите. Негрите ги смятат за деликатес. Но не можех да превъзмогна погнусата си… Впрочем гладът учи…

Пак замълча. Очите му блестяха.

— Да не говоря много, господине… драги мой, аз разбих този термитник… Старият Нфо Таубе бе казал истината…

Наведе се напред. Чертите на лицето му се изостриха. Говореше, без да си поема дъх.

— Най-отгоре имаше някакъв слой от влакна, тънки нишки, изключително гладки и здрави. Вътре — централна камера, заобиколена с дебел пласт термити. Дали изобщо бяха термити? През живота си не съм виждал подобно нещо. Огромни, плоски като длан, покрити със сребристи косъмчета, с фуниеобразни главички, завършващи с нещо като антени. Антените докосваха сив предмет, не по-голям от юмрука ми. Тези насекоми бяха нечувано стари. Неподвижни като дървени. Дори не се опитваха да се бранят. Коремчетата им пулсираха ритмично. Но щом ги откъсвах от този предмет в средата, от онова кръгло и необикновено нещо, веднага умираха. Разпадаха се в пръстите ми като изгнили парцали. Нямах нито време, нито сили да изследвам всичко. Извадих странното кълбо от камерата, затворих го в касетка от стоманена ламарина и незабавно тръгнах обратно с моя Уагаду.

Не е интересно как се добрах до крайбрежието. По пътя си срещнахме червеникави мравки. Благослових мига, в който реших да мъкна и по обратния път единствения бидон с бензин! Ако не беше огънят… Но и това не е интересно. Това е отделна история. Ще кажа само едно: при първата почивка разгледах откраднатия от черния термитник предмет. След като го почистих от наслояванията, той се оказа идеално гладка сфера от тежко вещество, прозрачно като стъклото, но несравнимо по-силно пречупващо светлината. И тогава там, в джунглата, се разкри един феномен, на който първоначално не обърнах внимание, смятах, че ми се привижда. Ала когато стигнах до цивилизованите области на крайбрежието и след това, се убедих, че не е било внушение…

Той се отпусна назад във фотьойла и почти изчезна в сянката. С глава, открояваща се на по-светлия фон, продължи да говори:

— Преследваха ме насекоми. Дневни и нощни пеперуди, паякообразни, ципестокрили и каквито си щеш. Ден и нощ се носиха подире ми като бучащ облак, Всъщност не подир мен, а след багажа ми, след металната касетка със сферата. По време на пътуването с кораб бе малко по-добре. Като използувах радикални инсектициди, се отървах от тази напаст. Нови не идваха — поне докато бяхме в открито море. Затова пък, още щом слязох във Франция, всичко започна отначало. А най-зле беше с мравките. Спирах ли се някъде за повече от час, веднага се появяваха мравки. Горски, фараонови, жетварки, големи и малки, устремени към това кълбо; струпваха се по касетката, покриваха я с дебел мърдащ слой, прерязваха, прогризваха, унищожаваха всички опаковки, с които се опитвах да я предпазя, задушаваха се едни други, умираха, плюеха киселина, опитвайки се да разядат стоманената ламарина… Замълча.