Станислав Лем - Фиаско

Последният, най-голям проект за търсене на извънземни цивилизации, наречен ЦИКЛОП, след петнайсетина години съществуване бе стигнал до задънена улица. Такова бе мнението на онези, които прослушваха звездите в очакване да уловят разбираеми сигнали. Загадката на Мълчащата вселена, Silentium Universi прерасна в хвърлено към земната наука предизвикателство. Крайният оптимизъм на шепата астрофизици, заразил в края на XX век хиляди други специалисти заедно с лаиците, се превърна в своя антипод. Милиардите, изразходвани за строителството на радиотедескопи, филтриращи лъчението от милиони звезди и галактики, действително донесоха печалба от новите открития, ала нито едно от тях не донесе очакваната вест от „Чуждия Разум“. Наистина изведените на орбити в космическото пространство телескопи Няколко пъти бяха уцелени от вълнови потоци с интересни свойства — колкото да възродят угасващите надежди. Ако са били сигнали, приемането трая кратко и се прекъсна, без да се възстанови отново. Може би околослънчевото пространство бе пронизано от иглите на послания, изпратени към други звездни адресати. Положени бяха усилия да се разшифроват тези записи чрез всевъзможни методи. Напразно. Не се потвърди със сигурност дали импулсите имаха характер на сигнали. Традиционното мислене и презастраховането караха специалистите да приемат подобни явления за продукт на звездната материя, за емисия на най-твърдо лъчение, случайно концентрирано от така наречените гравитационни лещи в тънки ивици или игли. В наблюденията бе прието да се признава за естествен феномен всичко, което не показва изкуствен произход. А напредналата астрофизика разполагаше с хипотези, способни „да преведат“ всеки вид уловена емисия, без да се произнасят за същността на подателите. Възникна твърде парадоксална ситуация: с колкото по-голям брой хипотези оперираше астрофизиката, толкова по-трудно беше на целенасочено изпратените сигнали да докажат своята автентичност. Към края на XX век поддръжниците на проекта ЦИКЛОП бяха съставили обширен каталог на критериите, съгласно които може да се различи това, което природата може да роди с богатите си възможности, от онова, което е непосилно за тях и за това изглежда като „космическо чудо“ — на Земята такова би било, да речем, ако нападалите от дърветата листа се подредят в буквите на смислено звучащо изречение или ако огладените от водната струя камъни, изхвърлени на пясъчния бряг, очертаят окръжности и допирателни или Евклидови триъгълници. По този начин учените създадоха списък от „задължения“, на които един произволен подател на извънземни сигнали би трябвало да се подчинява. В началото на следващия век половината позиции от този списък бяха задраскани. Не само пулсарите, не само гравитационните лещи, не само мазерите на газовите мъглявини, не само гигантските маси на галактичното ядро подвеждаха наблюдателите с регулярността, повторението, специфичния порядък на разнородните импулси. На мястото на зачертаните „задължения На подателите“ незабавно бяха въведени нови, за да бъдат и те отменени не след дълго.

Така се породи песимизмът като увереност, че Земята е уникална не само в Млечния път, но и в мириадите други спирали и галактики. По-сетнешното развитие на науката — по-точно на астрофизиката — предизвика сблъсък между този песимизъм и скептицизма по отношение на него. Свойствата на космическата енергия и материя, определящи понятието „Antrpic Principle“ и тясната връзка между същността на Вселената и същността на живота бяха красноречиви. Следователно, в съдържащия хора Космос би трябвало да се очаква раждане на живот и извън Земята. Една след друга се появяваха хипотези чиято цел бе да спогодят животородството на Космоса с неговото мълчание.

Живот възниква на безброй планети, ала разумни същества се раждат при най-рядко преплитане на изключителни обстоятелства.

Не — живот възниква наистина доста често, но се развива обикновено не на основата на белтъците — например силицият вече разкри изобилие от съединения, съизмеримо с изобилието на въглеродните съединения — основните градивни елементи на белтъците. А еволюциите на силиконова основа си остават завинаги без допирни точки със зоната на разума или създават нейни разновидности, лишени от прилики с човешкия интелект.

Не че-искрата на интелекта проблясва толкова рядка, тя просто свети кратко. Развитието на живота трае милиони години само в безразумната епоха. Сто или двеста хиляди години след формирането си Приматите неизбежно полагат началото на технологичната ерупция. Тя не само ги издига все по-бързо към висшите умения да бъдат овладени силите на Природата. Този взрив — защото по космическия часовник става дума за същинска експлозия — разпръсква цивилизациите в съвършено различни посоки, поради което те не могат да контактуват чрез общност на мисленето. Такава, общност изобщо не съществува. Тя представлява антропоцентричен предразсъдък, наследен от хората чрез старите митове и легенди. Разумните същества могат да бъдат много и точно защото са толкова много, небето запазва мълчание спрямо нас.