Станислав Лем - Фиаско

— Аз. Аз!

Позна собствения си глас. Но чий беше този собствен глас, той не знаеше и не разбираше защо е така. Поиска му се да се освободи от ограничаващата движенията завивка и напрегна няколко пъти мускулите си. Тогава го налегна странна, учудващо внезапна дрямка и той пак угасна вътре в себе си като догарящ пламък на свещ.

Не броеше отминаващите дни. Жизненият цикъл на кораба бе подреден условно по прост начин съгласно земния ритъм. Денем всички палуби, коридори, тунелни преходи между отсеците на корпуса бяха ярко осветени. В десет часа настъпваше здрачът — отслабване на златистата светлина, струяща от таваните и стените, около един час цареше синкав полумрак, накрая осветлението угасваше и само лампите посред тавана насочваха самотния минувач. Той обичаше най-много именно гази част от „денонощието“. Би могъл да разглежда „Евридика“ и денем — имаше достъп до всички помещения, всички го уверяваха, че не им пречи; разбира Се, можеше да отиде, където си поиска, но той предпочиташе нощните разходки.

Бодър физически след сутрешната тренировка в гимнастическия салон, отиваше „на училище“. Сам го бе нарекъл така. Сядаше пред Мемнор, за да си възвърне паметта чрез играта с картини и думи, събуждащи асоциации, и в същото време — за да се учи на това, което му бе така чуждо. Не се притесняваше от машината — безкрайно търпелива и неспособна да проявява чувства, учудване, превъзходство. Ако не разбираше нещо, Мемнор прибягваше до нагледни обяснения, до прости схеми, прилагаше с лекота дидактични програми, черпейки и от паметта на другите компютри на борда. Архивният отдел на холотеката съдържаше десетки хиляди филма, но те не бяха кинофилми й не приличаха на някогашните снимки: всеки извикан образ се превръщаше в реално обкръжение, а всяка дума — в тяло, макар и ефимерно и нетрайно. Когато пожелаеше, можеше да посети потайностите на пирамидите, готическите катедрали, замъците край Лоара, спътниците на Марс, каквито си поиска градове и гори, ала правеше това само защото знаеше, че то представлява важна страна от лечението. Лекарите се стараеха да се държат с него като с член на екипажа, а не като пациент, но той все пак оставаше с впечатлението, че го избягват, сякаш за да подчертаят, че той не се отличава с нищо от другите хора.

Зрителната му памет се възвърна заедно с жизнения опит, с уменията на навигатор и познавач на планетни земекопни машини. Несъмнено космическите кораби се бяха променили не по-малко от диглаторите и по отношение на тях той бе досущ като моряк от епохата на ветроходите в ерата на океанските пътнически гиганти. Не му беше трудно да запълва тези пропуски. Бързо заменяше остарелите знания с нови. Но все по-осезаемо си даваше сметка за най-голямата и може би — безвъзвратна загуба: не беше в състояние да си припомни никакви имена, нито фамилии — включително и своите. Интересно, но паметта му сякаш се бе раздвоила. Преживяното в миналото се върна при него избледняло, но със съхранени подробности, така както детските играчки, открити в потайните кътчета на родния дом, възкресяват не само конкретната вещ, а и емоционалната атмосфера, която създават. Веднъж във физическата лаборатория миризмата на изпаряващата се от дестилатора течност докосна ноздрите му с обгоряла горчилка и мигновено призова нещо повече от образ: толкова ясно бе усещането за нощ, за непознат космодрум, когато, застанал под още горещите фунии на дюзите, облъхнат от същата миризма на изгоряло, той бе изпитал същото усещане за щастие, за което тогава не си бе давал сметка, а сега — при спомена — оценяваше. Не сподели с доктор Герберт случилото се, въпреки че той го бе помолил да споделя с него всеки спомен, понеже той е едно от затлачените места в паметта му, а те трябва да се разравят — не за психотерапия, а за да се отпушват задръстените пътечки в мозъка, което пък бе и път за все по-пълно завръщане към себе си. Съветът бе рационален и професионален, той също се смяташе за рационално мислещ човек. И все пак укри от лекаря този спомен. Очевидно една от основните му черти беше неразговорчивостта му. Никога не бе обичал изповедите, а още по-малко — интимните. Пък и си рече, че ако си спомни кой е, то няма да е чрез обонянието, като куче. После прецени тези мотиви за глупави. Не беше имал намерение да проявява високомерие към лекарите. Но не промени решението си.

Герберт бързо си даде сметка за неговата необщителност. Даде му честна дума, че разговорите му с Мемнор не се записват и той би могъл да изтрие каквото си иска от паметта. Така и правеше. От машината нямаше тайни. Тя му помагаше да възстанови безброй спомени, от които обаче отсъствуваха човешките имена. Неговото също. Накрая попита направо събеседника си за това.