Станислав Лем - Фиаско

Мемнор дълго мълча. Възвръщането на паметта се провеждаше в доста странно обзаведена каюта. В нея имаше няколко старомодни мебели, истински музейни експонати в почти дворцов стил — малки фотьойли с позлатени елементи и извити крачета, а всички стени бяха украсени с картини на старите холандски майстори — онези, които си бе спомнил като обичани някога и които после се появиха, за да му дойдат сякаш на помощ. Картините се сменяха няколко пъти; платното в дебелите рамки не беше никакво платно, въпреки че идеално имитираше тъканта и напластяването на маслените бои. Мемнор му беше обяснил как се създават тези идеални, съществуващи за кратко време копия. Самият компютърен педагог бе невидим — разбира се, не защото някой, го бе укрил. Бидейки обаче подсистема на Ескулап, предназначена за тези разговори, той не притежаваше неприятна за ученика форма: докато крачеше из каютата, възкръсналият не говореше в празното пространство или в микрофон, а виждаше пред себе си бюста на Сократ, познат от читанките с гръцка митология. Пък може би от философията. Бюстът на мъж с доста къдрава коса изглеждаше направен от камък, понякога обаче участвуваше в дискусиите с мимика. Обучаваният не харесваше особено това му качество, струваше му се проява на лош вкус. Но като не можа да измисли нищо друго и не желаеше да досажда на Герберт с претенциите си, той свикна с това лице и само когато споделяше нещо мъчително, вървеше пред ментора и му говореше, без да го гледа, сякаш говореше на себе си. Сега фалшивият Сократ май се чувствуваше несигурен, като изправен пред прекалено труден проблем.

— Не мога да ти дам задоволителен отговор. За човека, не е твърде полезно да познава изцяло телесната и духовната си същност. Пълното опознаване определя границите на човешките възможности, а това е толкова по-неприятно за човека, колкото по-малко е бил ограничаван в намеренията си, още от своето раждане. Това първо. Второ, имената се различават от всички понятия на говорната реч. Защо? Защото имената не образуват стройна система. Те са чисто условни. Всеки се нарича по някакъв начин, но би могъл да се нарича и другояче, оставайки си същият човек. Собствените имена се предопределят от случайността, наречена родители. Затова имената и фамилиите са лишени от логична и физична необходимост. Ако ми позволиш това малко философско отклонение, ще кажа, че съществуват само нещата и техните взаимни връзки. Да бъдеш човек е еквивалентно на това да бъдеш нещо, не е важно дали живо. Да бъдеш брат или син е вече взаимовръзка. Ако изследваш с всички възможни методи едно новородено, ще откриеш всичко в него и така ще стигнеш до генетичния код, но не и до фамилията. Светът се опознава. Затова пък с имената само се свиква. В ежедневието тази разлика не се чувствува. Онзи обаче, който е дошъл на бял свят за втори път, я изпитва. Не е изключено да си припомниш как се казваш. Това може да стане във всеки момент. Може и изобщо да не стане. По тази причина те съветвам да приемеш някакво име, та макар и временно. В това няма ла има нищо непочтено или лъжливо. Просто ще се окажеш в положението на твоите родители над люлката ти. Преди да се оженят, те също не са знаели какво име ще ти дадат. След като веднъж са го избрали, после вече не могат и да предположат, че ти може би имаш някакво друго, по рождение, истинско име и че те не са ти го дали.

— Говориш по-скоро като Пития — каза възкръсналият, опитвайки се да укрие колко го засегнаха думите за смъртта му. Не разбираше защо реагира така на добре известния му факт — всъщност би трябвало да изпитва неописуемо задоволство, че е възкръснал от мъртвите. — Не държа на името. Знам, че фамилията ми започва с П. От пет или шест букви е. Пиркс или Парвис. Знам, че не сте успели да спасите другите. Бих предпочел да не ми бяха показвали онзи списък.

— Разчитаха, че ще се разпознаеш.

— Не мога да избирам слепешката. Вече ти казах.

— Така е и разбирам подбудите ти. Ти си от хората, които не се интересуват особено от самия себе си. Винаги си бил такъв. Не искаш ли да избереш име от списъка?

— Не.

— Нито ново име?

— Не.

— А какво смяташ да правиш?

— Не знам.

Може би щеше да чуе още съвети и препоръки, но за първи път, откакто посещаваше учебния кабинет, той се възползува от правата си — изтри от паметта на машината всички разговори и като че ли това не бе достатъчно, та с поредното натискане на клавиша изпрати в небитието и бюста на гръцкия мъдрец. Изпита злорада — необяснима, макар и всеобхватна — радост, сякаш без да убива, бе убил този, пред когото се бе разголил прекалено много и който, бидейки Никой, си позволяваше да покровителствува така разсъдливо и безцеремонно неговата безпомощност. Но ако Мемнор бе прав, като твърдеше, че той се интересува повече от външния свят, отколкото от света у себе си, трябваше да потисне гнева и срама си и напълно да ги забрави, за да пристъпи към въпросите, по-важни от неговото лично бъдеще. Имаше какво да научи.