Станислав Лем - Фиаско

Подготовката за старта на разузнавателния кораб се извършвате на променена орбита, в сравнително спокойния афелий на Хадес. Писукането на пиезоелектрическите индикатори, свидетелствуващо за непрекъснати промени в напрежението в шпангоутите и стрингерите на корпуса, замлъкна. Едновременно в слепите дотогава екрани в центъра за контрол на старта светна спиралното рамо на Галактиката, а при добро желание човекът с развито въображение можеше да различи Дзета от Харпия сред белезникавите струпвания на звезди и тъмните прахови облаци в неподвижната, светеща вихрушка. Техниците подготвяха „Хермес“ за отшвартовка. Крановете в товарителниците на носа се въртяха, фланците на тръбопроводите, на които „Евридика“ помпаше хиперголи в резервоарите на разузнавача, трептяха под напора на помпите, щабът проверяваше системите за задвижване, навигация, климатизация и изправността на динатроните ту посредством ГОД, ту без него чрез успоредните предавателни линии. Един след друг докладваха, че са готови, изчислителните блокове със своите програми, радиолокационната апаратура, антените се подаваха и скриваха като рога на гигантски охлюв, ниският бас на турбините, които помпаха кислород в тунелите под борда на „Хермес“, привеждаше в леки вибрации неговото легло с форма на открит док и по време на тази мравешка суетня милиардотонната „Евридика“ бавно обръщаше носа си към Дзета от Харпия като оръдия преди изстрел.

Екипажът на „Хермес“ си вземаше довиждане с командира и приятелите. Хората на кораба-майка бяха прекалено много, за да могат поне да стиснат ръката на всеки от тях. После Бар Хораб с тези, които можеха да напуснат работните си места, изпроводи екипажа на „Хермес“ и застана в цилиндричния тунел между отсеците. Тогава „Хермес“ изплува бавно от леглото на катапулта — снежнобял, избутван инч след инч от хидравличните изтласквачи, защото въпреки безтегловността сто и осемдесетте хиляди тона на неговата маса бяха запазили вездесъщата инертност. Заедно с биолозите Терна и Хрус техниците от „Евридика“ подготвяха вече екипажа на „Хермес“ за многогодишния им сън. Не леден, нито пък хибернетичен: подлагаха ги на ембрионизация. При нея хората се връщаха в живота си преди раждането, към подводно съществуване без дишане. Още първите малки крачки на човека в Космоса разкриха колко земно създание е той и колко неприспособен е към могъщите сили, необходими за изминаването на големи разстояния за възможно най-кратко време. Рязкото ускорение сплескваше тялото, най-вече — белите дробове, смачкваше гръдния кош и увреждаше кръвоносната система. Ала щом природните закони не подлежаха на промяна, налагаше се астронавтите да се приспособяват към тях. Помогна ембрионизацията. Най-напред трябваше да се замени кръвта с течен носител на кислород, притежаващ и другите свойства на кръвта — от съсирването до имунните функции. Бялата като мляко течност се наричаше онакс. След като се охладеше тялото до температурата, присъща на животните, които прекарват зимата в сън, с операция се отваряха срасналите се съдове, чрез които някога плодът е черпел кръв от плацентата в лоното на майката. Сърцето продължаваше да работи, прекъсваше се обаче газовият обмен в белите дробове, които се напълваха с онакс. Когато нито в гръдния кош, нито във вътрешните органи оставаше въздух, човекът в безсъзнание се поставяше в подобната на вода течност, изпълнила вътрешността на ембрионатора — контейнер с форма на двуметрово торпедо. Той поддържаше тялото в постоянна температура над нула градуса и доставяше на организма хранителни вещества и кислород, впомпвани през пъпа. В това състояние човек можеше да понесе без вреда за здравето и живота си действително огромни налягания — досущ като дълбоководните риби в океана, които външното налягане на дълбочина няколко мили не смазва, защото е равно на налягането в тъканите им. Затова и течността в ембрионатора се подлагаше на компресия до стотици атмосфери на квадратен сантиметър от повърхността на тялото. Всеки такъв контейнер бе закачен в кораба като махало. Астронавтите плуваха в бронираните си пашкули, същински гигантски какавиди, поместени така, че силите при ускоряване и при намаляване на скоростта винаги да действуват от гърдите към гръбнака. Телата без въздух, които съдържаха повече от 85 процента вода и онакс, не отстъпваха на водата по издръжливост на натиск. Благодарение на това на кораба можеше да се поддържа без опасения за състоянието на екипажа постоянно ускорение, два пъти по-голямо от земното. При него тялото тежи два тона и извършването на дихателни движения с ребрата е непосилна задача дори за атлет. Ембрионираните хора обаче не дишаха, а границите на тяхната издръжливост при звездния полет се определяха само от фината молекулярна структура на тъканите.