Станислав Лем - Фиаско

— За кого и защо? — попита някой от първия ред.

— За мен като психоник, за Терна като соматик и, разбира се, за нашия главен лекар. Защо? Получихме контейнерите без каквато и да било спецификация, без схема на витрификаторите от миналия век. Не знаехме, че звънците със замразените хора са били частично смачкани от ледника и че после, след откриването им на място са били поставени в термосни резервоари с течен хелий, за да бъдат прекарани с космическа совалка до нашия кораб. През четиристотинте часа от старта, през които „Херкулес“ ни ускоряваше, имахме двойна сила на тежестта и едва след това можахме да пристъпим към оглед на контейнерите.

— Това беше преди три месеца, колега Герберт — обади се съшият глас ниско в залата.

— Така е. През това време установихме със сигурност, че няма да можем да съживим всички. Трима изключихме веднага, понеже мозъците им бяха смачкани. От останалите можем да съживим само един, макар че по принцип подходящи за реанимация са два трупа. Работата е там, че тези хора са имали в сърдечно-съдовата си система кръв.

— Истинска кръв ли? — попита някой от друго място в залата.

— Да. Еритроцити, плазма и тъй нататък. В холотеките имаме данни за кръвта, но, не можем да направим кръвопреливане, защото нямаме кръв. Затова размножихме еритобласти, взети от костния мозък. Осигурихме кръв, но възникна една друга трудност — несъвместимост на тъканите. Подходящи за реанимация са два мозъка. Ала жизнено важните органи стигат само за един човек. От двамата може да се сглоби един. Фатално, но нищо не може да се направи.

— Защо да не се възкреси мозъкът без тяло? — предложи някой.

— Не възнамеряваме да правим това — отвърна Герберт. — Не сме тук, за да извършваме кошмарни експерименти. При съвременното равнище на медицината ще бъдат кошмарни. Впрочем въпросът не е в дефинициите; а в правата и отговорността. Намесваме се в сферата на космоплаването като лекари, а не като астронавти. Никой страничен човек не може да ни нарежда какво да правим. Затова няма да навлизам в подробностите около операцията. Налагаше се да извлечем калция от скелета и да го метализираме. Да премахваме с хелий излишъка от азот в тъканите, да канибализираме няколко трупа заради един. Това си е наша работа. Ще поясня само в какво се състои нашата задача. Нуждаем се от възможно най-слаба гравитация по време на реанимирането на мозъка. Най-добре би било — пълна безтегловност. Само че тя не би могла да се получи без изключване на двигателите, което би разстроило из основи програмата на полета.

— Не си струва да си губим времето за обяснения, колега — не криеше раздразнението си главният лекар. — Командирът и присъствуващите искат да знаят как ще обосновете това искане.

Не каза „нашето“, а „това искане“. Герберт се престори, че не е забелязал неточната формулировка — убеден впрочем, че не е случайна, — и рече с привидно спокойствие:

— Нормално невроните в човешкия мозък не се делят. Не се размножават, защото представляват материал за индивидуалната самоличност, като паметта и другите черти, наричани популярно характер, душа и прочие. В мозъка на хората, витрифицирани на Титан по такъв примитивен начин, са възникнали липси. Бихме могли да накараме съседните неврони да се делят, но по този начин ще унищожим индивидуалността на така третираните и запазените нервни клетки. За да спасим индивидуалната самоличност, трябва да направим така, че да се размножават възможно най-малък брой неврони; производните неврони са като бебешки — нови и празни. Дори при нулева сила на тежестта няма гаранция дали възкресеният мозък няма да страда от амнезия. И до каква степен. При витрификацията известна част от паметта се унищожава безвъзвратно дори при най-съвършените криостати, защото деликатните връзки на синапсите получават увреждания на молекулно равнище. По тази причина ние не твърдим, че възкресеният ще бъде същият човек, който е бил преди сто години. Твърдим само, че колкото по-слаба е силата на тежестта по време на реанимирането на мозъка, толкова по-големи ще са шансовете за спасяване на индивидуалността. Свърших.

Бар Хораб хвърли бегъл поглед към главния лекар, който изглеждаше напълно погълнат от разглеждането на някакви книжа.

— Смятам, че гласуването е излишно — каза той. — С правото си на командир нареждам да се изключи тягата в срока, който определят лекарите, и за необходимото им време. Закривам съвещанието.