Станислав Лем - Фиаско

— Не.

Отговорът дойде незабавно и категорично. Стената с книгите пред седналите се разтвори. Терна влезе и се извини за закъснението.

Монахът стана. Герберт го последва.

— Научих всичко, което можех да науча — каза Араго. Беше по-висок от двамата лекари. Зад гърба му Ева се обръщаше към Адам, а змията пълзеше по райското дърво. — Благодаря ви, господа. Нашите специалности имат допирни точки. Ние не оценяваме никого по заслугите и вината, така както вие не спасявате никого съгласно тези критерии. Не ви задържам повече. Ще се видим след съвещанието.

Излязоха. Герберт предаде накратко на колегата си разговора с пратеника на папския престол. От идеално кръглата площадка, където се събираха няколко коридора, влязоха в яйцевидния, матовосребрист асансьор. Светлинките на палубите, край които преминаваха, примигваха зад кръглите прозорци. Седнали един срещу друг, лекарите мълчеха. Кой знае защо, и двамата се чувствуваха засегнати от сентенцията, с която монахът обобщи срещата. Ала това впечатление бе твърде смътно, за да си струва да го обсъждат преди това, което ги очакваше.

Заседателната зала се помещаваше в петия отсек на „Евридика“. Наблюдаван, в полет отдалече, корабът приличаше на дълга бяла гъсеница с издути, сферични сегменти, при това крилата гъсеница, защото отстрани стърчеха носещи плоскости с разположените в края им хидротурбини. Сплесканата муцуна на „Евридика“ бе заобиколена с множество антени, като с мустачки или щипци. Когато космическият кораб се ускоряваше, движеше се с пълен ход или спираше, сферичните отсеци, свързани с къси цилиндри с трийсетметров диаметър, се закрепваха и обездвижваха чрез двоен вътрешен кил. Двигателите, наричани хидротурбини, бяха в действителност правопоточни термоядрени реактори, като за гориво служеше водородът от космическото пространство.

Това задвижване се оказа по-добро от атомното. Коефициентът на полезно действие на атомните горива намалява при скорости, близки до скоростта на светлината, защото по-голямата част от кинетичната енергия се отнема от реактивната струя, безполезно биеща в пространството, и само малък процент от освобождаваната мощност се предава на ракетата. На свой ред фотонното, тоест задвижване със светлинен двигател, изисква да се натовари корабът с милиони тонове материя и антиматерия като анихилационно гориво. Затова пък правопоточните термоядрени двигатели 4 4 Съвременният, „самолетен“ еквивалент на хипотетичния двигател е т.нар. правопоточен въздушно-реактивен двигател. Б. пр. се зареждат с междузвездния водород. Неговите вездесъщи атоми са обаче така разпръснати в галактическия вакуум, че двигателите от този тип започват да работят ефективно само при скорост над 30 хиляди километра в секунда, а пълната си мощност достигат при скорост, близка до тази на светлината. Поради това корабът с такова задвижване не може нито да стартира сам от планетата — прекалено тежък е, нито сам да се ускори до момента, когато атомите, нахлуващи във входа на реакторите, се сгъстят достатъчно, за да бъдат запалени. И тогава той се понася така устремно, че и най-високият космически вакуум натъпква в тяхната паст достатъчно количество водород, та в горивните камери да пламнат изкуствено запалените слънчеви лъчи. Коефициентът на полезно действие нараства и звездолетът, необременен със запаси от собствено гориво, може да лети с постоянно ускорение. След по-малко от една година ускоряване, равно на земното ускорение, той постига почти деветдесет и девет процента от скоростта на светлината и когато на борда му текат минути, на Земята изминават десетилетия.

„Евридика“ бе изградена на орбита около Титан, който щеше да й послужи за стартов трамплин. Конвенционалните ядрени реактори превърнаха милиони тонове от масата на спътника в енергия за генераторните системи, а лазерните стартови оръдия удариха със снопове светлина в гигантската кърма на „Евридика“ — както барутните газове в дъното на артилерийски снаряд. Най-напред с астроинженерни работи бе обелен спътникът от гъстата му атмосфера и върху плочата на екваториалния континент бяха изградени радиохимични инсталации и хидроядрени електроцентрали, след като планините му бяха разтопени чрез кумулативни топлинни удари от спътници за еднократна употреба. Техните залпове превърнаха планинския масив в лава, а после температурата бе понижена чрез криобалистични бомби, така че червеното разтопено море да се превърне в гладката, твърда равнина на изкуственото Mare Herculaneum. Върху дванайсетте хиляди квадратни мили на тази равнина израсна гора от лазерни излъчватели — истинският Херкулес на експедицията. В критичния ден и секунда той даде огън, за да изхвърли „Евридика“ от стационарната й орбита. Издължаващият се сноп кохерентна светлина тласкаше с все сила кърмовите огледала, докато корабът напусна Слънчевата система. С отслабването на ускоряващия лъч корабът започна да си помага със собствените стартови двигатели, чиито изгорели степени изхвърли в пространството след Плутон. Едва там засвириха неговите зинали във вакуума хидротурбини.