Станислав Лем - Фиаско

— Един часът е. Бяхме се уговорили за два. А хистограмите и без това знам наизуст. — Герберт повдигна плика малко смутен.

Другият разкопча дебелите кончови на ботушите, потътри се до металния бордюр по протежение на стените и бързо, като че ли разбъркваше с пръсти колода карти, започна да пуска холографските образи в обратна последователност: пиршеството, равнината с група стръмни варовикови върхове, белеещи се на лунната светлина като призрачен скелет на прилеп, блеснала в слънчев пек джунгла с пърхащи сред лианите разноцветни пеперуди, накрая пясъчна пустиня с високите конуси на термитници. Образите възникваха изневиделица, заобикаляха ги и изчезваха, за да преминат в следващите. Герберт търпеливо чакаше тази игра да омръзне на колегата му. В примигващата игра на светлини и багри, с папката с хистограмите в ръка, мислено той вече бе далеч от спектакъла, с който може би бе искал да заглуши изпълващото го безпокойство.

— Има ли някаква промяна? — попита накрая.

По-младият му колега върна на залата аскетичния й вид и със сериозно изражение на лицето промърмори малко неясно:

— Не. Нищо не се е променило. Само Араго ме помоли да се отбием при него преди съвещанието.

Герберт примигна, неприятно изненадан от тези думи.

— Ти какво му каза?

— Че ще отидем. Защо ме гледаш така? Тази визита не ти ли е по вкуса?

— Не съм във възторг. Не можеше ли да откажеш? Ясно. И без теологичен компонент обаче проблемът ни е достатъчно гаден. Какво ли ще иска от нас? Спомена ли нещо?

— Не. Той е не само порядъчен, но и умен човек. И дискретен.

— Значи аз дискретно трябва да му разкрия, че сме канибали?

— Глупости. Впрочем той не ни вика да ни съди. Взехме ги на борда само за да ги съживим. И той добре го знае.

— За кръвта също ли знае?

— Нямам представа. Толкова ли е страшно? Хората са преливали кръв двеста години.

— В неговите очи това няма да е кръвопреливане, а оскверняване на тленни останки. Най-малкото. Кражба от трупове.

— На които и без това нищо няма да помогне. Трансплантациите са стари като света. Религиите — знам ли, не разбирам от тези въпроси, във всеки случай неговата църква не е била против тях. А изобщо — откъде са се взели у теб тези скрупули спрямо едно духовно лице, един монах? Командирът се съгласи, болшинството също, ако и не всички. Араго дори няма право на глас. Лети с нас като ватикански или апостолически пратеник. Като пасажер и зрител.

— Уж е така, Виктор. Но хистограмите се оказаха фатална изненада. Не биваше да допуснем да се вземат тези трупове на „Евридика“. Тогава аз бях против. Заир не ги закараха на Земята?

— Сам знаеш — така се получи. Освен това смятам, че ако някому се полага този наш полет, то — именно на тях.

— И голяма полза ще имат от това, щом в най-добрия случай ще успеем да реанимираме един за сметка на другите.

Виктор Терна гледаше Герберт с недоумение.

— Какво става с теб? Я се овладей! Не ние сме виновни. Условията на Титан не позволяваха да се постави диагноза. Да или не? Иска ми се да знам с кого всъщност отивам при този доминиканец. Да не си приел вярата на прадедите си? Виждаш ли нещо лошо в това, което трябва да направим, да поискаме? Грях?

До този момент спокоен, Герберт потисна обзелото го за кратко време раздразнение.

— Прекрасно знаеш, че ще поискам същото, което ти и главният лекар. Познаваш и възгледите ми. Възкресяването не е никакво зло. Злото се крие там, че от двама, подлежащи на реанимиране, можем да съживим само един и че никой няма да направи избора вместо нас… Стига сме се туткали. Върви. Ще ми се вече всичко да е свършило.

— Трябва да се преоблека. Ще ме изчакаш ли?

— Не. Ще отида сам. Ела у него. На коя палуба беше?

— Трета в централния отсек. Ще бъда там след пет минути.

Излязоха заедно, но се качиха в различни асансьори. Герберт натисна съответните цифри и се понесе с овалната сребриста кабина. Яйцевидното транспортно средство спря леко, облата стена се разтвори спирално като бленда на фотоапарат. Отсреща, в светлината без видим източник, се редяха вдлъбнати врати с високи прагове като в някогашните океански кораби. Откри вратата с номер 84, с малка табелка „К. Р. Араго, МА., ДР. ДА.“ Преди да съобрази дали зад ДА се крие Делегат Апостолически 3 3 Делегат на папския (апостолически, ватикански, свети) престол — Б. пр. или Doctor Angelicus — тази мисъл бе толкова глупава, колкото и неуместна, — вратата се разтвори. Герберт влезе в просторна каюта със стени, покрити с библиотечни рафтове зад стъкло. На двете срещуположни стени от тавана до пода имаше картини в светли рамки — отдясно „Дървото на познанието“ от Кранах с Адам, Ева и змията, а отляво — „Изкушението на свети Антоний“ от Бош. Преди да успее да разгледа странните създания, носещи се по небето на това „Изкушение“, всмукнатият от библиотечните рафтове Кранах разкри проход, в който се появи Араго в бяла монашеска сутана, и преди картината да се върне на мястото си като врата, лекарят забеляза зад доминиканеца черен кръст на бялата стена. Поздравиха се с ръкостискане и седнаха до ниската масичка с безразборно разхвърляни книжа, графики и разтворени дебели томове със стърчащи от тях разноцветни листчета. Араго имаше слабо, доста мургаво лице с проницателни сиви очи под почти белите вежди. Сутаната изглеждаше прекалено широка за него. В жилестите си ръце на пианист държеше обикновен дърводелски метър. Герберт неохотно плъзгаше поглед по гръбчетата на старите книги. Не му се щеше да заговори пръв. Очакваше въпроси, които не му бяха зададени.