Станислав Лем - Фиаско

Разнесе се далечен звук на звънец. Герберт остави настрана проучвания филмов материал и стана. Стаята мигновено се преобрази. Превърна се в просторна столова. Масата в средата беше без покривка. Среброто и ясписовата зеленина на приборите сияеха върху черните дъски. През отворената врата премина инвалидна количка. В нея седеше пълен мъж с месесто лице и малък нос, почти губещ се между бузите. Облечен бе в кожено яке. Той поздрави любезно Герберт, който седна на масата. Междувременно влезе слаба като клечка дама с побелял кичур, разсичащ по средата черната й коса. Срещу Герберт се появи дебел, нисък мъж с апоплектично лице. Когато прислужникът във вишнева ливрея поднесе супата, в стаята влезе забързано побелял мъж с разцепена брадичка. Спря пред иззиданата от масивни камъни камина и сгря ръцете си над огъня, преди да седне на мястото, което му посочи парализираният домакин.

— Брат ви още ли не се е върнал от излета? — попита слабата жена домакина.

— Сигурно седи на Зъба на Мазумак и гледа към нас — отвърна той, пъхайки се в празното място между столовете, нарочно оставено за него.

Ядеше бързо, с апетит. Освен тези реплики обядът премина в мълчание. Когато прислужникът наля последната чашка кафе, слабата жена пак се обади.

— Вантенеда, днес трябваше да ни разкажете продължението на историята с Окото на Мазумак.

— Да, да — подкрепиха я всички.

Малко попреял, Мондиан Вантенеда сплете пръсти върху дебелия си корем. После хвърли поглед към всеки от присъствуващите, сякаш затваряше кръга от слушатели. В камината изпука догаряща цепеница. Някой остави вилицата си. Издрънча лъжичка и настъпи тишина.

— Докъде бях стигнал?

— Докъдето дон Естебан и дон Гилелмо, научили легендата за Кратапулк, потеглят в планината, за да стигнат до Долината на червените езера…

— През цялото време на пътешествието им — започна Мондиан, след като се намести в количката си — двамата испанци не срещнаха нито хора, нито животни и само навремени дочуваха свистенето на пикиращи орли, а понякога над тях прелетяваше лешояд. Доста се измъчиха, докато се изкачат на ръба на Мъртвата ръка. Тогава пред очите им щръкна висок хребет, досущ изправен на задните си крака кон, насочил към небето безформената си муцуна. Острият като конска шия ръб бе обвит с мъгла. Тогава дон Естебан си припомни странните думи на стария индианец от низините: „Пазете се от гривата на Черния кон.“ Двамата се посъветваха какво да правят по-нататък; както си спомняте, на ръката на дон Гилелмо бе татуирана ориентираща скица на околността. Макар че вървяха едва шести ден, запасите им бяха на привършване. Затова изядоха остатъците от соленото месо, изсушено на слънцето, и утолиха жаждата си от изворчето под Отрязаната глава. Татуираната карта бе неточна и им беше трудно да се ориентират в местността. Преди залез мъглата започна да се издига като море при прилив. Те се закатериха по гърба на Коня, но въпреки бързия ход, от който скоро в главите им забуча, а устата им гълтаха въздуха като издъхващи животни, мъглата се оказа по-бърза и ги догони над самата шия на Коня. На мястото, където ги обви бялата пелена, ръбът се стесняваше и не бе по-широк от дръжката на мачете. Когато повече не можеха да вървят напред, те седнаха на ръба разкрачени, точно както се сяда на конски гръб, и така залазиха напред, чак докато падна мрак — забулени отвсякъде с непрогледна, влажна белота. Ръбът свърши, когато съвсем бяха останали без сили. Не знаеха дали пред тях е пропаст или пътят към Долината на седемте червени езера, за които им бе разказвал старият индианец. Затова преседяха така цялата нощ, като подпираха гърбове и се топлеха един друг, давайки отпор на острия вятър, който свиреше по ръба като нож о камък. Всяка дрямка ги грозеше с рухване в бездната, затуй не мигнаха цели седем часа. После слънцето изгря и разсея мъглата. Видяха, че под краката им скалата се спуща надолу вертикално, все едно че седяха на края на зидана стена. Пред тях зееше осемфутово свлачище. Мъглата се кълбеше парцаливо по шията на Коня. В далечината те различиха черната Глава на Мазумак и видяха смесените с бели облаци, избликващи във висинето, стълбове червен дим. Разкървявайки си ръцете, слязоха по тясната клисура и стигнаха до горната котловина на Долината на седемте червени езера. Тук обаче последните сили напуснаха Гилелмо. Дон Естебан първи се изкатери на скалната площадка, надвиснала над пропастта, и поведе другаря си за ръка. Така наближиха един сипей, на който можеха да си отдъхнат. Слънцето се изкачи високо и Главата на Мазумак изведнъж започна да плюе върху тях каменни блокове: отломваха се от скалните навеси. Мъжете побягнаха надолу. Когато Главата на Мазумак надвисна над тях, мъничка колкото детско юмруче, видяха първия Червен извор сред облак ръждива пяна. Тогава дон Естебан извади от пазвата си връзка ремъчета, боядисани в цвета на растението акант; по червените ресни бяха навързани многобройни възли. Той дълго мърда пръсти по тях, разчитайки индианското писмо, докато накрая откри верния път.