Джон Лескроарт - Мотивът

Първите маркучи вече бяха прикачени за водния кран в ъгъла и при всеки от тях осем пожарникари изливаха по две хиляди и двеста литра вода на минута в пространството. Въпреки очевидно полезните действия на пожарникарите, те все едно се бяха наредили около огъня и се опитваха да го изгасят с плюнка. Обаче привидността лъжеше. Водата понижаваше температурата достатъчно, за да може Дейли отново да се приближи до сградата с екипа си.

Заради изрязаното отверстие пушекът, който доскоро изпълваше вестибюла, вече се разсейваше нагоре заедно с гъстия облак от пара, предизвикана от водните струи от маркучите. Само няколко секунди, след като екипът с маркучите престана да облива входа, Дейли се върна пред вратата с хората си. Той беше пуснал лампичката на каската си и имаше относително добра видимост през вестибюла към вътрешността на къщата и към пламъците, които продължаваха да ближат стените от всички страни. Размаха пожарогасителя в ръката си на широка дъга и пристъпи в мрака, следвайки лъча на лампичката на каската си. Отвсякъде го заобикаляха хаос и шум — притокът на въздух зад гърба му, засмукан от пожара, бумтенето на огъня, пращенето и пукането на дървото, ударите на брадвата, безплътните гласове, които крещяха в и извън сградата.

Дейли пръскаше и напредваше, пръскаше и напредваше. Крачка по крачка. Вестибюлът беше кръгъл, имаше висок таван и бе доста просторен — вероятно около четири метра в диаметър. Различаваше очертанията на горящите мебели покрай стените — нещо, което приличаше на закачалка, бюфет, може би стойка за чадъри или кошче за отпадъци. Пердетата на два от прозорците, чиято извивка следваше фасадата, бяха напълно обгорели. От дясната страна на Дейли имаше вход към друга отворена стая, а точно пред него друга врата водеше към хола. Накъдето и да погледнеше, виждаше само пламъци — приземният етаж бе целият обхванат от пожара.

Въпреки че обляха обилно къщата, огънят отново набираше сили и се разпалваше. Беше непоносимо горещо, опасно горещо. Дейли усети в ухото си бълбукане като от вода, но знаеше, че не е вода. Беше ушната му кал, която се топеше. Трябваше да се измъкне оттук незабавно. Нямаше да може да провери за евентуални жертви, докато пожарът не поутихне, а дотогава всичко живо в къщата щеше да е загинало — вече бе загинало, знаеше го.

При все това той направи още една-две крачки и вървейки, продължи да пръска. Цареше пълен мрак, с изключение на светлината от лампичката на каската му. Погледна към вратата към хола и се закова на място при вида на два силуета. Приведе се, за да ги разгледа по-добре — не че имаше нужда, — и се постара да съобщи възможно най-безизразно:

— Тук има две тела, Норм. Във вестибюла.

На улицата пристигаше втората противопожарна команда и Шакли издаваше заповеди едновременно на деветима души в пункта за възстановяване, където вече бе много напрегнато — носеха се напитки, бутилки с кислород и набори за оказване на първа помощ. Помоли Дейли да повтори думите си и той го направи, като добави:

— Няма нужда от линейка.

Което означаваше, че хората са мъртви.

Само секунда бе нужна на Шакли, за да осмисли чутото, след това се обърна към помощника си, който действаше като момче за всичко.

— Намери Бекер — нареди му той — и се обади в отдел „Убийства“.

Арни Бекер, четирийсет и три годишният главен инспектор по палежите, прикрепен към Бюрото за разследвания на пожари, пристигна с втората пожарна команда. В подобни случаи задачата на Бекер беше да определи причината за пожара. За да успее да го направи, той трябваше да влезе в сградата и да разследва всички подробности — овъглените следи по стените, декалцинирането на гипсовите изолации, начина на напукване на дървените подпори, състоянието на електрическата инсталация и т.н. — с надеждата да открие откъде е започнал пожарът и ако е възможно, да разбере какво го е причинило.

Бекер беше ветеран в пожарната команда, работеше там от двайсет години. Тъй като цялата му служба бе преминала в Сан Франциско, той бе много добре запознат с викторианските постройки и знаеше, че тази къща, с всички места в нея, където може да скрие огънят, най-вероятно ще гори цяла нощ, а може би дори на следващата сутрин. Нямаше да открие отговора скоро.

Въпреки това го чакаше доста работа. В района се бе струпала огромна тълпа зрители, още хора се стичаха от къщите на улицата и от откритата площ на Аламо Скуеър зад тях. Това бяха евентуалните му свидетели — хората, с които той и екипът му трябваше да разговарят. Част от тях вероятно живееха в квартала и може би бяха забелязали нещо подозрително.