Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

— Мир и любов — казах аз.

— Те не постъпиха добре — изфъфли аборито. — Не правете така.

След миг той се сля с тълпата.

Доколкото знаех, това бе първото абори, благоволило да проговори с пълноценна човешка реч.

— Какво ще се случи с мен? — изведнъж попита Артем.

— Аборитата не те докоснаха — отговорих аз.

— Ще кажеш ли? За Ан и мен?

— Да. Не мога да не кажа.

— Тя говори с псилонците, но те и без това знаеха къде са разположени защитните станции на космодрума. Нищо не би се променило. Все едно беше.

— Може би — отговорих аз. — Само че какво променя това? От гледна точка на Империята?

— Имам пистолет — каза момчето. — Ще ми разрешиш ли да си отида? Сам. Без разпити в СИБ.

Не отговорих.

— Мога да те пречукам — каза Артем. — Честна дума. Само че не искам. Моля те, обърни се за минутка.

Аборитата си тръгваха. Гледах след тази бурна вълна, дяволски морална и разсъдлива по свой начин.

Защо винаги се получава така, че не ни е яд на никого?

Дори на псилонците.

Дори на предателите.

Дори на себе си.

Ние не сме псилонци и не сме аборита.

Нямаме толкова строги правила на честта. Умеем да предаваме всички, дори самите себе си. Но освен това умеем и да разбираме. Всички, дори съвсем-съвсем чуждите.

Може би именно затова победихме в Смутната война.

— Много ми е жал за вас — казах на Артем. — Наистина.

— Благодаря. Вярвам го. Обърни се за минута, няма да се реша веднага. Наистина ли няма да ми помогнеш?

— В това — не.

Обърнах се към щабния бункер. Навярно оцелелите щяха да се съберат именно там. Искаше ми се да вярвам, че има кои да се съберат.

Наложи ми се да чакам доста — Артем наистина не се реши веднага.

Да се седи върху калъфа на ракетомет „Салиери“ наистина е удобно. Обвивката му е от мека амортизираща пластмаса. А земята наоколо така или иначе излъчваше повече, отколкото десетки малки ракети с ядрени заряди.

— Вместо преподготовка — болница — каза Денис. — Със сигурност. И задълго. Само че всичко това е дреболия.

Небето пламтеше с хиляди падащи звезди. През тази нощ не падаха напразно. Гледах нагоре, искаше ми се да видя пръв спускащите се кораби на флота. Имах всички шансове за това.

— А Нонова наистина ли се сражаваше геройски? — попита Огарин.

— Аха. И още как.

Лагерът, където опълченците ни очакваха пристигането на корабите-лазарети, беше до нас. Звучният глас на Нонова надвикваше останалите.

— Никога не бих предположил — изсумтя Денис. — Напълни ми лулата.

Взех кесията от ръката му. Погледнах косо капитана. Превръзката в съчетание с лулата го караше да прилича на пират от книжките.

— Може би ще ти спасят очите? — попитах.

— Едва ли. По-скоро ще ми сложат механични. Нищо, Алексей. Случва се. Не всяка пиеса може да се догледа до края. Това, което се случи на Тораки, е значително по-лошо.

Кимнах и веднага съобразих, че жестовете сега нямаха никакво значение. Казах:

— Да. Но все пак ми се иска да знам кои бяха те — Ан и Артем.

Денис изфуча:

— Всеки си има своя пиеса, Льошка. Понякога успяваме да изгледаме късче от чужда — но винаги само късче. Помниш ли разказа ми?

— Помня го.

— Едно знам със сигурност: с училището „Дъщерите на Кали“ вече е свършено. Ако дадеш показания под клетва, разбира се.

— Ще дам.

— Ето че още една пиеса е изиграна. — Денис взе от ръцете ми пълната лула. — Такъв е животът. Разбери, Льошка, никога няма да научиш кои бяха Ан и Артем, няма да си изясниш защо псилонците ни нападнаха и наистина ли предателството на момичето е променило нещо. Утре ще ме откарат в болница — дори пиесата на моя живот няма да изгледаш до края. Отначало ще ти пиша и ще ти разказвам как виждат света новите ми очи, колко весело върви службата. После, лека-полека, ще започна да забравям малката ви планета, теб, вашите нови герои, дори тази битка — почти ще ги забравя. И с теб ще се случи същото. Само че не съжалявай, Льошка. Никога не съжалявай за недогледаните чужди пиеси. Пиши своята.

— Не знам дали ще се получи.

— Никой не знае. Но обикновено се получава. Дали е добра или лоша — това вече е отделен въпрос.

От небето падаха хиляди звезди и аз знаех, че никога нямаше да забележа спускащите се кораби преди Огарин. Дори сега, когато той имаше превръзка върху очите.

И в останалото бе прав, както обикновено. И затова, че не можеш да узнаеш всички истории, дори в кратките им варианти. И че щях да го забравя, а той — да забрави цялата ни планета, а всички ние да забравим Ан Ейко и брат й. Това не бе наша пиеса.