Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

Гледах лицето на Артем — исках да разбера дали това му е било известно.

Момчето прехапа устни.

Знаеше.

— Психопат! — закрещя Ан Ейко. — Това беше единствената възможност! Щяха да ни разрешат да напуснем планетата!

Тя хвана с едната си ръка Артем, притискайки го към себе си, сякаш бе кукла. Пистолетът сочеше към челото ми, но момичето не опитваше да стреля. Очевидно оценяваше реално мощността на защитното поле.

— Четирийсет процента от бойните системи са извън строя — съобщи компютърът. — Унищожени са десет вражески индивида.

Чаках. Не беше необходимо да натискам бутоните и да ловя враговете на мушка. Времето на детските игри беше свършило.

— Шейсет процента от бойните системи са извън строя. Унищожени са четиринайсет вражески индивида. Случайните загуби на нашите сили са в обичайните норми.

Игрите свършиха. Но нормите оставаха.

— Осемдесет процента от бойните системи са извън строя. Унищожени са шестнайсет вражески индивида. Препоръчвам ви да напуснете територията на бункера.

— Свали защитата от командирския пост — казах аз, изправяйки се. Върху главния екран се виждаше как червените точки бързо се насочват към нас. Нямаше да се измъкнем. Въпреки всичко — нямаше да се измъкнем. Но по-добре под небето, а не в разтопената от плазмата бетонна дупка.

— Гадина! — каза Ан Ейко.

— Не стреляй, забранявам ти! — изкрещя Артем. — Не го убивай.

Свих рамене. Беше ми все едно. Успях да направя това, което бях длъжен да сторя. А после — така или иначе смъртта щеше да дойде.

— Какви сте вие? — попитах. — Бих искал да знам.

Ан Ейко плачеше, отпуснала пистолета. Тя с удоволствие би ме убила, но изглежда не можеше да наруши пряката заповед на брат си.

Тя заслужаваше да я убия. Защото момичето беше извършило най-нечуваното престъпление в историята — предаде човечеството на чужда раса. Дори в годините на Смутната война това се бе случвало съвсем рядко. Дори и да е ставало, е било след изтезания, психопречупване, изнудване.

А тя го бе направила доброволно!

Какво ставаше? Защо са създали — именно, създали — това момиче-робот, готово да пожертва човечеството заради — не, не заради себе си — заради брат си?

Ако той й беше брат, разбира се.

— Излизам горе — казах. — А вие — както искате. Няма да ви уговарям.

Не се наложи да ги уговарям.

Едва след като отворих люка и се озовах на повърхността, разбрах какви са мащабите на случилото се.

Всичко беше станало прекалено бързо. Не като в киното. Мушнахме се в бункера, поехме командването, дадох заповедта, бойните системи се задействаха. Триминутна битка, докато бяхме под земята.

Сега виждах какво бе способна да направи стационарната огнева точка на космодрума, ако не бъдеше унищожена навреме.

Всичко наоколо беше черно, изгоряло до шлака. Огромен пожар и тук-там островчета от бетонни плочи. На местата, откъдето се бяха издигнали оръдейните кръгове, не беше останало абсолютно нищо, блестяха само локви от разтопен метал. Небето беше затулено от облаци пепел, земята също беше покрита с черен прах.

Колко ли сили са хвърлили псилонците срещу тази неочаквано намесила се в сражението подземна крепост? Колко са загинали? А ако и останалите три огневи точки бяха оцелели?

— Виж, Ан Ейко — казах, — всичко това е твоя работа.

— Аз имам само една работа — в гласа й нямаше нито капка емоция. — Не аз съм докарала псилонците на планетата ви.

Не отговорих — наблюдавах слабото движение сред облаците пепел.

Не знам как псилонецът успя да се измъкне от повредената си бронирана обвивка — не знам. И защо оцеля, когато обвивката се превърна в блестяща локва, също не ми стана ясно. Естествено, все пак си беше изпатил и не можеше да ходи.

Затова пълзеше.

Извадих бластера и тръгнах срещу вражеския десантчик, газейки върху сгурията.

Псилонецът вдигна глава.

Имаше сиво-синкава кожа, точно като на картинките. Малко непропорционални, прекалено тънки и къси крака, дълги ръце и пръсти със здрави нокти. А защо понякога ги наричаха „яйцеглави“ — изобщо не ми беше ясно. Черепът на псилонците напомняше по-скоро на разширяваща се нагоре круша. Остатъците от светлите коси стърчаха на жалки обгорели кичури, но не се забелязваха никакви други увреждания.

— Шибана работа, а? — попитах аз.

Големите кръгли очи ме гледаха, без да мигат. Извън кибернетизираната си обвивка псилонецът беше беззащитен. Дори повече от мен, излезлия извън бункера. Изглежда, нямаше дори ръчно оръжие.