Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

Аборито търпеливо чакаше.

Ръката ми сама се насочи към резервната манерка. И застина.

Колко щеше да ни се наложи да прекараме в бункера? Два-три часа? Денонощие? Две денонощия? Ан и Артем нямаха никаква вода. Дали в бункера щеше да се намери неприкосновен запас — само Бог знаеше.

— Знаеш ли, приятелче, не ми е до това — казах. Разперих ръце. И продължихме по пътя си.

Аборито не се учуди — те на нищо не се учудваха. Потъпка на място и тръгна след нас.

— Нали това е продуктът, който изнасяте? — попита Артем.

— Да, единственият — потвърдих аз.

— И това топче трябва да струва много, нали? Защо не го взе?

— Трябва да се размени за вода.

— Нали имаш манерка?

— Парите не могат да се пият, Артем.

— Логично — съгласи се бързо той.

Разстоянието между нас и туземеца постепенно се увеличаваше. Но той не падаше духом — вървеше подире ни, олюлявайки се, почесвайки се, издавайки неразбираеми бълбукащи звуци. Ан явно нервничеше и постоянно се обръщаше назад.

— Не бой се, нищо няма да ти направи — казах аз.

— Не се страхувам за себе си — отсече момичето.

— Ще се скрием в бункера, той ще пообикаля наоколо и ще си тръгне — обещах. — Провървя ни, че псилонците не знаеха за точка „делта“.

— За нея няма никаква информация — навъсено отговори момичето. — Дори в имперските архиви. По време на войната са се случвали такива неща — от съображения за сигурност са се унищожавали някакви документи и абсолютно се забравяло за складове, бази, космодруми. Наскоро на Ендория беше открит подземен автоматичен завод, който през всичките тези години е произвеждал пълнители за десантни бластери. Тогава са умеели да строят.

Отново се почувствах зле. В главата ми се въртяха глупави мисли, съвсем глупави. Избухванията в далечината от време на време не прибавяха оптимизъм към тях. Псилонците продължаваха погрома над общността ни.

Когато се добрахме до бункер „делта“, аборито вече беше изостанало на половин километър. Намерих бързо замаскирания люк — това изкуство не се забравя. Изчистих от прахта контролния пулт върху бетонната плоча и натиснах бутоните. Древният механизъм се замисли и подаде зелен сигнал. Във военно време почти изцяло се отказвахме от ключалките, реагиращи на конкретна личност, достатъчно беше да разпознават дали си свой или чуждоземец.

Защото можеш да предадеш страната си, дори и планетата си. Но нима има безумец, способен да предаде човешката раса?

Спуснахме се на двайсетметрова дълбочина по тясна бетонна шахта. Открих винтовата заключалка на тежкия стоманен люк и го отворих.

— Осветлението работи — с учудване каза Артем.

— То се включва, когато някой влезе в бункера — обясних аз. — Когато дойдох тук за първи път, бях по-малък от теб.

Стояхме в дълъг коридор с разположени на голямо разстояние една от друга лампи под тавана и още по-рядко срещащи се стоманени врати.

— По-нататък са техническите помещения — казах аз. — Няма смисъл да продължаваме. По-добре да отидем в бойния пост, там има кресла и можем да поседнем.

Децата някак утихнаха. Тръгнах напред, търсейки по стената нанесените някога със сажди и флумастери знаци. Разпознах дори своя разкривен подпис — по онова време оставянето на следи по стените на мъртвия бункер се смяташе за висше геройство. Колко малки и глупави сме били.

— Бойният пост — Ан посочи символите над една от вратите.

— Аха. Там не е много уютно, но… — докоснах сензорния пулт и вратата се плъзна настрани в стената.

— Иха! — тихо произнесе Артем.

Само че аз бях изумен не по-малко от него.

Някога, когато идвахме тук, постът беше напълно блокиран. Сядаш зад пулта, барабаниш по клавишите колкото си искаш — никаква реакция. Само слабата светлина и тихото шумолене на инсталацията.

Сега постът беше оживял.

Пред главния боен пулт светеше огромен триизмерен екран. Схематично изображение на огромния космодрум, някакви постройки, разположените в един от ъглите кораби. Множество точки — зелени и червени, пълзящи по картата. Червените бяха съвсем малко и не беше трудно да се досетя, че това са псилонските десантчици. Зелените бяха значително повече. Но съвсем не две хиляди, а най-много хиляда.

— Легитимирайте се — прозвуча тих женски глас. — Раса, поданство, звание, име и фамилия.

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца.

Компютърният пост на бункера, оживя. Очевидно при началото на атаката някакви системи бяха започнали да разконсервират бойната точка.