Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

— Мир и любов.

Одевешният абори, движещ се с усилие, затънал до глезените в прахта, се приближаваше към нас. Дишаше тежко и мъчително, а „говореше“ още по-зле. Виж ти, беше жив! Оцелял!

Погледнах яркочервената перла в протегнатата ръка. Колко настойчиво ми я предлагаше. Смешно.

И отгоре на всичко — „мир и любов“.

— Къде виждаш мир и любов? — попитах го с любопитство. — А, драги? Мушни си камъчето там, където му е мястото.

Аборито въздъхна:

— Мястото.

— И най добре бягай оттук. Че може случайно да те убият.

— Случайно.

Отново погледнах псилонеца в очите. Той чакаше — спокойно и отчуждено. Може би беше в шок, а може би наистина представителите на крехката и малобройна раса умееха да умират с достойнство.

— Ти нали вече си мъртъв? — казах. — Всички вие сте мъртви. Затова и дойдохте да убивате. А аз съм жив. Поне засега.

— Поне засега? — полюбопитства аборито.

Пъхнах бластера в кобура, обърнах се. И се вцепених.

Отзад, наредени в полукръг, се извисяваха шестима псилонци. По броните им като нажежен метал се преливаха тъмни дъгоцветни огънчета. Нямаха оръжия в ръце, но за какво им бяха оръжия? Цялата им метална черупка беше оръжие. Навярно ако бях докоснал спусъка на бластера, щях да се изпаря за миг.

Ан и Артем Ейко стояха до псилонците. Изглежда, единият от тях говореше с момичето.

Какво пък, предателството все пак бе проработило. Децата щяха да отлетят от планетата. Псилонците — да се укрепят. И Имперският флот щеше да стовари върху повърхността стотици мезонни бомби.

Свирепата атака на огнева точка „делта“ не беше осигурила нищо, освен кратък миг на тържество.

Един от псилонците пристъпи напред. Приближи се и ме погледна отгоре надолу — в бронята си той беше поне две глави по-висок от мен.

— Кой ръководеше сражението?

Те винаги са имали прекрасни системи за превод. Не изпитваха никакви проблеми с комуникацията, но им беше трудничко да разберат претенциите на примитивните раси, като хората или булратитата.

— Аз го ръководех.

— Войник ли си?

— Опълченец.

Зад шлема лицето на псилонеца не се виждаше. Пък и изражението му не би говорило нищо.

— Надяваше ли се да победиш?

— Не.

— А да ни нанесеш непоправима вреда?

— Не.

— Какво искаше?

— Да помогна на нашите.

Аборито тежко се приближи към нас. Протегна ръката си с перлата към псилонеца и изфъфли:

— Помогна на нашите.

Последва ослепително избухване и изобщо не се разбра какво и откъде бе стреляло. Тялото на аборито се разлетя на кървави късове.

— Защо? — попитах.

— Непълноценният разум, неспособен да се бори за съществуване, не бива да пречи на разговора между разумни същества.

Виж ти. Наредиха ме сред разумните. По законите на чужда, странна логика.

— Ще бъдеш пленен — каза псилонецът. — Скоро планетата ще бъде наша. Ще водим преговори с императора на хората.

— Никой няма да преговаря с вас — казах аз. — Войната свърши много отдавна. Просто ще ви унищожат.

— Ще водим преговори — повтори псилонецът. — Корабът се приземява. Тези, които ни помогнаха, ще бъдат пуснати. А онези, които ни се противопоставиха, ще унищожим. Тези, които се бореха достойно, ще бъдат пленени.

Едва ли разбра, че не гледам към него. А към обвитата от дим черна далнина, към края на гората.

— Не биваше да убивате аборита — казах. — Нали това не е първият, когото сте убили?

— Непълноценен разум — отсече псилонецът.

Хоризонтът сякаш се движеше. Кафявите, безформени, аморфни фигури изпълзяваха една след друга. Не знаех, че умеят да се движат толкова бързо.

— Грешите — казах аз. — Отново сгрешихте. Нищо не се дели толкова лесно. На свои и на чужди, на пълноценни и непълноценни. Това никога не върши работа.

— Корабът каца — тържествено обяви псилонецът. Протегна ръка и изтръгна бластера от колана ми. Металните пръсти се свиха, после хвърлиха настрана смачкания пистолет. — Ти си пленен.

Пристъпи към ранения си съплеменник. Вдигна го с лекота с обкованите си в броня ръце. Гледката беше трогателна.

А в небето, забулено в пепел, се разнесе провлечен тътен. Крайцерът още не се виждаше, но се приземяваше, известявайки за себе си с грохота на двигателите. Полъхна вятър, пепелта се понесе към гората, а високо-високо горе блесна исполинският цилиндър.

Но аз гледах към движещия се хоризонт.

Никога не бяха се събирали в такова количество — те, аборигените на планетата, меланхоличните същества, които не се нуждаеха от нищо.