Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

Не. Не беше така.

Всичко бе наяве.

Просто древните страхове оживяха, страшните сънища се въплътиха наяве.

Размитите, неясни сенки, които ми беше толкова приятно да си представям вечер, под одеялото, след като слагах настрана книжката за Смутната война — те се бяха върнали. Бяха придобили плът и кръв. И пожелаха нашата кръв.

Нима не разбираха, че са изминали два века и че сега цари мир?

Не можеха да не разбират. Те, псилонците, са умни, страшно умни.

Значи заповедта, дадена от отдавна загиналите им предводители, означаваше толкова много за тях?

Или просто след като са видели, че населението на планетата продължава да е от хора, са решили, че войната е изгубена, а расата им е унищожена, подобно на сакрасите? И са се хвърлили в последна, безпощадна битка, желаейки, ако не да победят, то поне да дадат скъпо живота си?

Сенки. Сенки от миналото. Запали хиляди кандила, напълни храма със свещи, излез под слънчевата светлина — те така или иначе ще изпълзят. От победоносната война, от обгърнатите с легенди подвизи. Как се казваше пилотът, разбил се на таран в „Лоредан“? Вече дори не го помня. Подвигът е останал в пестеливите редове на военните архиви. А жертвите на неговия подвиг са допълзели до целта си, за да загинат достойно.

Та нали са обречени. И не може да не го разбират.

Но когато си само сянка, вече не те боли.

— Алексей?

Погледнах косо Артем. Момчето вървеше до мен, сестра му — малко по-напред.

— Да?

— Тук ли си прекарал целия си живот?

— Аха.

Вероятно искаше да каже колко е скучно това. Какво пък, и аз самият го разбирах.

— И не ти се е налагало да летиш никъде?

— Не.

Той се усмихна някак навъсено:

— Завиждам ти.

— За какво?

— Някога си мечтаех да пътешествам. После престанах.

— Защо?

Артем сви рамене:

— Защото всички пътешествия имат край.

— Имаш проблеми, нали? — попитах внимателно.

— И то какви!

Сега той вече не изглеждаше затворен. А по-скоро — обречен. Сякаш правеше всичко по инерция, защото така трябваше, без да получава удоволствие и без да се надява на успех. Както се пише контролно, когато си сигурен, че така или иначе ще получиш двойка.

— Не се безпокой — казах аз. — Сигурен съм, че ще се измъкнете. Сега ще се скрием, после двамата с Ан ще излетите.

Усмивката му беше хубава. Само че изобщо не ми повярва.

— Няма да се получи. Ще видиш, наистина.

Защо го утешавах?

Кой от нас сега се нуждаеше повече от утеха? Пред очите ни загиваше малката ни общност. Не се виждаха никакви перспективи за успех. И шансовете да оцелеем бяха толкова смешни, че дори не беше възможно да се изчислят.

И все пак ми се искаше да утеша това момченце, странния чуждоземец, попаднал в такъв неподходящ момент в малкия ни, спокоен свят. Сякаш го преследваха някакви собствени сенки и бе в по-голяма беда, отколкото пламналата планета.

— Страхуваш ли се от смъртта? — попитах аз.

— Не, какви ги говориш? — отговори Артем без никакви превземки. — Ни най-малко. Ох, кой е това?

Ан, крачеща най-отпред, спря, в ръката й проблесна метал. Хвърлих се напред, хванах я за китката и закрещях:

— Стой! Да не си си го помислила! Това е абори!

Не забелязах как се случи, само че ръката й вече не беше в моята. Момичето ме погледна с презрение:

— И какво от това? Знам, че са потенциално опасни.

Аборито вървеше лениво срещу нас. Кихаше, секнеше се, плюеше буци слуз. Най-вероятно на средна възраст. Решил да поброди.

— Мир и любов! — извиках аз.

— Той е опасен! — упорито изрече Ан.

— Дори нямаш представа колко! — изревах аз. — Ан, първо, тези същества излъчват насочени микровълнови снопове. Второ, имат телепатична връзка помежду си. Трето, емпати са и отмъщават жестоко за смъртта на всеки от събратята си. Ще убият и теб, и всички, които са ти скъпи.

Ан погледна Артем. Поколеба се:

— А ако не го закачам?

— Тогава всичко ще бъде наред. Те не са агресивни. Не искат нищо от нас, разбираш ли? Нищо!

Аборито се приближи. Млясна, поемайки въздух, после избоботи:

— Мир и любов.

Хванах Ан заръката и предпазливо започнахме да заобикаляме аборито. Артем вървеше до нас, като се стремеше да остава между нас и туземеца.

— Мир и любов — повтори аборито. Мушна ръка в гънките на плътта си, започна да рови. И пристъпи към нас.

Диаметърът на перлата беше три сантиметра. Не по-малък от „Плазменото цвете“. Но в допълнение имаше огненочервен оттенък, което само по себе си беше чудовищна рядкост.