Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

— Ти там, какво правиш с оръжието? — извика му някой. Разнесе се смях.

— Защо не вървите на майната си? — озъби се Семецки. — Тука нещо се опитвам да го замаскирам.

Нонова нямаше такива проблеми. Тя беше настанила солидния „Шанс“ между гърдите си, за малко да започне да го приспива като бебе. Неотдавнашната конфузна ситуация явно се бе изтрила от паметта й.

Артем и Ан не обръщаха внимание на случващото се. Тези странни деца си говореха за нещо свое. Изглежда, дори се караха. Лицето на момичето, почти напълно прикрито от наметалото, беше червено, злобно. Нещо при тях не беше наред.

— Внимание, всички!

Потрепнах, когато в ушите ми се разнесе гласът на Огарин. Така и не ни бяха предупредили, че наметалата са снабдени със средства за свръзка.

— Постоянно ще съм във връзка с вас. Едностранна, за съжаление. И така, съобщиха ми, че всички групи са заели позиции. Децата и възрастните вече са в гората. Получих от тях последния доклад, след което радиостанцията беше унищожена. А сега — най-важното. По данни на спътниците за наблюдение десантът е започнал.

Побиха ме тръпки.

— Първо идват три изтребителя. Повтарям — три. След тях — четири десантни бота. Очевидно, това е всичко, което им е останало. На стационарните точки е дадено нареждане да пропуснат изтребителите и да съсредоточат огъня върху десанта.

Гласът на Денис леко потрепна. Той прекрасно разбираше, че с тази заповед обрича хората си на гибел. Докато артилеристите се опитват да разбиват силовите щитове на десантните ботове, изтребителите ще унищожат бункерите.

Затова пък ще се появи шанс за нас.

— Време до появата на изтребителите — три минути. Време до появата на десанта — пет-шест минути. Пожелавам късмет на всички нас!

Отново настъпи тишина. Но за кратко.

— Не съм ти заповядвал това!

Погледнах чуждоземците. Артем се беше надигнал на лакът, едва забележим откъм гърба. Ан с рязко движение го притисна към бетона. Бързо му каза нещо. Стори ми се, че разчетох по устните й „вече е късно“.

Всеки с проблемите си.

— Ох, не ми харесва това — промърмори Семецки.

И в този момент се разнесе тънък писък. Разбирах, прекрасно разбирах, че не си струва да издавам местоположението си. Но все пак погледнах нагоре.

Изтребителят на псилонците дори не се виждаше — той атакуваше от стратосферата. Виж, самата атака беше като на кино. Стандартен епизод — смазване на планетарната защита.

Шест ярки точки, шест въртящи се оранжеви вихрушки се носеха право към нас.

Земята затрепери, плочите зад нас започнаха да се разтварят и нагоре се издигнаха сиви метални колони. Част от тях изстреляха в небето ракети, останалите започнаха да се пренареждат, образувайки чадърите на фокусиращите антени. Сякаш в отговор на огнения дъжд планетата създаде чудовищна форма на живот — стоманена гъба.

Но беше закъсняла.

И шестте плазмени заряда удариха в центъра на кръга. Ударната вълна ме отхвърли на няколко метра, оглушах напълно. Като в кошмар виждах как въртящите се огнени вихрушки изяждат бетона, потъвайки все по-надълбоко. В сивата прохлада на бетонните коридори, в пълните с генератори и бойни глави подземия, в надеждните-пренадеждни бункери, където седяха войниците на Империята — две момчета, изпратени на смърт по нареждане на Огарин.

Не може да бъде!

Дори ми се стори, че видях и неясната сянка на псилонската ракета, гмурнала се подир плазмените заряди в огненото гърло. Земята потрепери още веднъж — и настъпи тишина. А после над нас прелетя и изчезна назъбеният сребрист силует на изтребителя.

Секретна точка „гама“ беше унищожена за миг, без да успее да направи нищо.

Сякаш псилонците прекрасно знаеха къде е разположена.

Не може да бъде!

Изправих се, размахвайки в безсилна ярост юмрук срещу небето. В сякаш запушените ми с памук уши започна да се промъква лек тътен: някой беше започнал да стреля след изтребителя. Глупаво и неефективно.

— Прекратете огъня! Всички да прекратят огъня! — Огарин навярно крещеше с всички сили. — Заемете позиции. Чакайте появата на десанта. Всички да заемат позиции!

Отпуснах се на колене и допрях лице до бетона. Някъде дълбоко под нас кипеше огнено езеро, но кой знае защо тази мисъл не ме плашеше. Зад нас към небето се издигаше колона от плътен черен дим, неочаквано права и дори красива.

А на хоризонта се издигаха още две такива колони.

Бяхме се лишили от стационарните бази още в първата минута на битката. Псилонците не ни дадоха шанс да атакуваме десантните им ботове.