Робърт Лъдлъм - Горещата конспирация

— Нито едно от тези твърдения не сте в състояние да докажете.

— Не ме изкушавайте, съветник… От това само ще загубите. Не съм ви събрал тук в Порто Векио просто за да демонстрирам доколко изчерпателни са моите проучвания, макар да не отричам, че и те са част от цялостния замисъл. Притежавам нужните убедителни доводи, както се казва… Най-напред позволете да се представя. Моето име е Ян ван дер Меер Матарайзен, а без съмнение последното има определено значение за вас. Потомък съм на барон Матарезе; всъщност той е мой дядо. Както може би знаете, любовните връзки на барона са се пазели в тайна, както и родените от тези връзки деца. И въпреки това този велик мъж ни най-малко не пренебрегвал задълженията си. Потомците му били изпращани в най-изисканите семейства в Италия, Франция, Англия, Португалия, Америка, а в моя случай — Холандия.

Гостите отново застинаха от изумление. Бавно, колебливо очите на всекиго обходиха седящите около масата. Споглеждаха се за кратко, изпитателно, сякаш предстоеше да бъде разкрита някаква невероятна тайна.

— Какво, по дяволите, целите? — поиска да знае едрият грубоват американец от Луизиана. — Изплюйте камъчето най-сетне!

— Бих се присъединил към господина — додаде лондончанинът, — накъде биете всъщност?

— По мое мнение неколцина от вас вече са ме изпреварили — рече Ян ван дер Меер Матарайзен, като допусна бегла усмивка да разтегне чертите на лицето му.

— В такъв случай говорете! — призова предприемачът от Лисабон.

— Добре тогава, така и ще направя. Също като мен, вие сте деца на онези деца. Всички ние сме плодове от едно семе, както би се изразил английският бард. В жилите на всекиго от вас тече кръвта на барон Матарезе.

Присъстващите заговориха едновременно. „Чували сме за Матарезе, но не и това!“, „Пълен абсурд! Семейството ми само е натрупало богатството си!“, „Я ме погледнете! Тенът ми е светъл по рождение, нищо средиземноморско не откривам в чертите си!“ Шумът, породен от възмущението, нарасна неимоверно, додето в един момент гостите останаха без дъх, а накрая съвсем замлъкнаха, сепнати от жеста на Ян Матарайзен, който вдигна ръце в кръга светлина.

— На всичките ви възражения мога да отговоря — спокойно заяви той, — стига да замълчите за миг… Страстите на барона били горещи и непостоянни, какъвто бил и той самият. Вашите баби били отвеждани при него, сякаш да задоволят прищевките на арабски шейх; никоя от тях не била насилена против волята си, те всички го възприемали като изключителен човек. И все пак единствен аз съм негово законно дете според предписанията на църквата. Защото той се оженил за баба ми.

— А ние какво сме, по дяволите? — кресна американецът от Ню Орлийнс. — Второ поколение презрени копелета?

— Някога да са ви липсвали средства, сър? За образование или финансови операции?

— Не… не бих казал.

— А баба ви и до ден-днешен е изключително красива жена, някога прочут модел, чието лице и тяло допринасяли за популярността на списания като „Вог“ и „Венити Феър“, нали тъй?

— Вярно е, макар че тя не обича да говори за това.

— Просто не е било необходимо. Набързо я омъжили за виден застрахователен агент, чиято компания продължила да се разраства, додето той станал неин президент.

— Вие не само намеквате, но вече твърдите, че имаме кръвна връзка! — викна адвокатът от Бостън. — С какво доказателство разполагате?

— В най-отдалечения северен участък от този парцел, на дълбочина близо два метра под земята, се намери тайник, а в него пергамент. Отне ми пет месеца да го открия. Пергаментът съдържаше имената на децата на барона, а и новата родина на всяко от тях. Ако не друго, за този човек можем да кажем, че е бил невероятно прецизен във всяко отношение… Да, господине, макар да идвате чак от Бостън, помежду ни има кръвно родство. Ние сме братовчеди, независимо дали това ни харесва, или не. Всички ние сме потомците на Матарезе.

— Звучи невероятно — почти беззвучно отрони англичанинът.

— Боже милостиви! — възкликна американецът от Южните щати.

— Абсурд! — заяви русокосата от Лос Анжелис.

— По-скоро комично — бе коментарът на мъжа, пристигнал от Рим, чието облекло говореше, че е кардинал, служител на Ватикана.

— Да, наистина — кимна Матарайзен. — Допусках, че ще оцените възвишената ирония. Вие сте мошеник, фаворизиран от негово светейшество, ала ненавиждан от колегията.

— Църквата също трябва да влезе в двайсет и първия век. Не смятам, че имам някаква вина.