Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Андрю погледна брат си.

— Ще минем през Кампо ди Фиори — каза той рязко.

Адриан кимна и се обърна към Виктор:

— И няма начин да те убедя, че е по-добре да предадем всичко това в ръцете на други? На учени с чувство за отговорност?

— Не — отговори Виктор. — Учените ще се намесят по-късно. Преди това… нищо. Не забравяйте с какво си имате работа. Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят. Изповедта на пергамента е мощно оръжие, не се съмнявайте в това. На този етап никаква комисия не би могла да поеме отговорност. Опасността е твърде голяма.

— Разбирам — каза Адриан и се облегна, разгръщайки страниците. — Споменаваш името Анаксас, но не ми стана много ясно. Пишеш: „Бащата на Анаксас е бия машинистът на влака, убит от монаха.“ Кой е този Анаксас?

— Нарочно го спестих, в случай че написаното попадне в чужди ръце. Не искам да се разбере. Анаксас е Теодор Дакакрс.

Нещо изпращя. Майорът държеше в ръце дървен молив. Беше го счупил на две. Брат му и баща му го гледаха изненадано.

— Извинете — само каза Андрю.

— Чувал съм това име — обади се Адриан, — но не мога да си спомня къде.

— Той е грък. Корабен магнат. Монахът от влака е бил негов чичо, брат на баща му. Този монах е убил брат си. Това е наредил орденът, за да погребат със себе си тайната.

— Дакакос знае ли това? — попита майорът тихо.

— Да. Нямам представа точно каква роля играе той, но знам, че търси отговори на някои въпроси. И контейнера.

— Не можеш ли да му се довериш? — попита адвокатът.

— Не. За влака от Солун не мога да се доверя на никога — Виктор въздъхна дълбоко. Ставаше все по-трудно да говори, не му достигаше дъх, нямаше сили.

— Добре ли си? — Джейн бързо застана до съпруга си. Наведе се и сложи длан на бузата му.

— Да — отговори Виктор и й се усмихна. След това погледна синовете си. — Това, което искам от вас, е нещо много сериозно и не е мой каприз. Вие имате свой собствен живот, собствени интереси. Разполагате с пари. — Виктор вдигна ръка веднага. — Бързам да добавя, че това е ваше право. На мен също беше дадено не по-малко, полага се и на вас. В това отношение нашето семейство е привилегировано. Но тази привилегированост налага някои отговорности на тези, които разполагат с нея. Понякога се налага да изоставим за известно време собствените си интереси и да се заемем с нещо друго, което не търпи отлагане. Сега това време е дошло.

Вие живеете отделно. Опонирате си, подозирам, във философските и политическите си възгледи. В това няма нищо лошо, но тези различия са незначителни в сравнение с това, с което се заемате сега. Вие сте братя, внуци на Савароне Фонтини-Кристи и трябва да направите това, което неговият син не успя да направи. Привилегированото ви положение не може да ви помогне, не търсете такова нещо.

Беше свършил. Повече не можеше да каже нищо. Всяко вдишване беше болезнено.

— И през всичките тези години ти никога не спомена… — В очите на Адриан отново се появи въпрос. В тях имаше и тъга, и възхищение. — Боже, как ли си се чувствал!

— Пред мен имаше две възможности. Да изпълня дълга си или да умра нищожество. Изборът не беше труден.

— Трябваше да ги убиеш — каза майорът тихо.

Застанаха отвън на алеята пред къщата. Андрю се облегна на капака на наетия „Линкълн-Континентал“ със скръстени на гърдите си ръце. Следобедното слънце блестеше в лъснатите му копчета и отличителни знаци.

— Отива си — каза той.

— Знам — отговори Адриан. — Той също го знае.

— Ние оставаме.

— Оставаме — съгласи се адвокатът.

— Това, което иска той, за мен е по-лесно, отколкото за теб. — Андрю погледна към прозорците на втория етаж.

— Какво искаш да кажеш?

— Че съм практичен човек. Ти не си. По-добре е да работим заедно.

— Изненадан съм. Да се съгласиш, че бих могъл да съм от полза… Това трябва да наранява суетата ти.

— В подобни неща няма егоизъм — каза Андрю спокойно. — Можем да съкратим времето наполовина, ако си разпределим възможните места. Спомените му са разпокъсани, говори за най-различни места. Не си спомня добре терена. Имам известен опит в подобни неща. — Андрю се изправи и се отдели от колата. — Адриан, мисля, че трябва да се върнем назад. Седем години. Преди Сан Франциско. Можеш ли да го направиш?

Адриан погледна втренчено брат си.

— Ти си единственият, който може да отговори на този въпрос. И, моля те, не ме лъжи. Никога не си бил добър лъжец. Не и пред мен.

— Нито пък ти пред мен.