Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Адриан вдигна нагоре ксерокопията.

— Имаш ли представа колко голям район ще трябва да претърсим?

— Трудно е да се каже. Зависи какво ще намерите там, какви промени са настъпили. Но ако паметта ми не ме лъже, пет до осем квадратни мили.

— Пет до осем квадратни мили! И дума не може да става — каза Андрю натъртено, но без да повишава глас.

— Съжалявам, но ми се струва безумно. Това може да отнеме години. Става дума за Алпите! И един сандък, не по-голям от ковчег, заровен в дупка, която може да е навсякъде.

— Най-логичните места не са безброй. Търсенето може да се сведе до един, най-много три или четири прохода, високо в планината, там, докъдето ние никога не стигахме.

— Картографирал съм не една и две бойни операции — каза майорът бавно, почти снизходително. — Подценяваш един невероятно труден проблем.

— Не мисля така. Всичко зависи от това, което ще откриете на място. Дядо ви беше педантичен до краен предел. Той преценяваше всички възможни аспекти на дадена ситуация, всички вероятности. — Виктор замълча и се премести върху възглавницата. — Савароне беше възрастен човек. Наоколо бушуваше война и никой не си даваше сметка за това по-добре от него. В Кампо ди Фиори не би оставил никакъв знак, но не мога да повярвам, че там, в самата област, не е оставил нищо. Знак, някакво послание… каквото и да е. Това би било в стила му.

— А къде да търсим? — попита Адриан и за миг погледна брат си. Майорът се бе втренчил в страниците пред себе си.

— Записал съм възможностите — отговори Виктор. — В самото село Шамполук имаше едно семейство планински водачи. Казват се Голдони. Наемал ги е баща ми, преди това неговият баща. На север от селото имаше странноприемница. От поколения я държеше семейство Капомонти. Винаги сме отсядали при тях. Тези хора бяха най-близки на Савароне. Ако е казал нещо на някого, най-вероятно го е казал на някой от тях.

— На този излет сте ходили преди повече от петдесет години — възрази Адриан тихо.

— Семействата в планините са много близки. Две поколения не са толкова много. Ако Савароне е казал нещо, бащата ще го предаде на най-голямото дете. Запомнете — дете, син или дъщеря. — Виктор им се усмихна уморено. — Още какво ви иде наум? Въпросите ви биха могли да събудят други спомени.

Започнаха да задават въпроси, но те не събудиха нищо. Виктор беше възстановил всичко, което можеше. Всичко останало беше изтрито от паметта му.

Докато Джейн не се сети нещо. И докато слушаше думите й, Виктор се усмихна. Синеоката англичанка Джейн имаше забележителна памет за подробности.

— Ти пишеш, че железопътната линия се вие през планините на юг от Зермат и се спуска към Шамполук, като минава покрай няколко спирки по желание. Просеки между гарите за улеснение на туристите и скиорите.

— Да, така беше преди войната. В днешно време превозните средства се движат по-лесно в снеговете.

— Струва ми се логично. Този сандък, ти казваш, че е бил голям и тежък, не може да е бил пренасян на ръце. Следователно влакът би трябвало да е спрял на някоя от тези просеки, за да може контейнерът да бъде натоварен на нещо.

— Така е. И какво?

— Е, има, или е имало само няколко такива спирки между Зермат и Шамполук. Колко каза, че са били?

— Немалко. Девет или десет.

— Тогава това няма да помогне много… Съжалявам.

— На север от Шамполук… Първата спирка се наричаше „Орлов връх“, струва ми се. След това идваше „Свраче гнездо“ и… — Виктор млъкна. Птици. Имена на птици. Събуди се един спомен, но не отпреди тридесет години, а отпреди няколко дни. В Кампо ди Фиори. — Картината — добави той тихо.

— Каква картина? — попита Адриан.

— Под Богородицата. В кабинета на баща ми. Една ловна сцена. С птици.

— А всяка от онези спирки е имала някаква птица в името си? — каза Андрю и се наведе напред. — Какви птици имаше на картината?

— Не помня. Светлината беше слаба, а аз се мъчех да събера мислите си. Не съм се заглеждал в нея.

— На дядо ли е била — попита Адриан.

— Не съм сигурен.

— Не можеш ли да се обадиш по телефона? — попита майорът; Прозвуча като заповед.

— Не. Кампо ди Фиори няма никаква връзка с външния свят. Само една пощенска кутия в Милано, при това на името на подставената фирма.

— Майка каза, че там живее някакъв стар монах. Как съществува при това положение? — Майорът не беше удовлетворен от отговора на баща си.

— Не ми мина през ум да го попитам — отговори Виктор. — Имаше един човек, шофьор. Взе ме с колата от Милано. Реших, че той е връзката на монаха с околния свят. Разговарях със стареца почти цяла нощ, но мислите ми бяха другаде. За мен той беше враг. И го разбра.